— А той във вас? — попита Мейсън.
Елън Адеър се поколеба, после го погледна право в очите и сви рамене:
— Не знам. По онова време мислех, че не беше…
— Защо?
— Тогава ме интересуваше единствено кариерата. Бях сигурна, че разполагам с всичко за успешната й реализация. После разбрах, че съм бременна, и всичко се обърка… Не забравяйте, че говорим за събития отпреди двадесет години, господин Мейсън. Бях уплашена, изпаднах в паника.
— И вероятно съобщихте новината на приятеля си?
— Веднага.
— Как реагира той?
— Уплаши се повече и от мен. После ми каза да не се тревожа. Баща му беше президент на голяма корпорация, там си имали човек, който се грижел за добрата им репутация. Той щял да уреди нещата…
— И?
— Обясних му, че не желая да правя аборт. Той се ядоса, нарече ме старомодна патка, разделихме се сърдити. Нито той можеше да ми влезе в положението, нито аз — в неговото.
— Какво стана после?
— Експертът по връзки с обществеността наистина знаеше какво трябва да се направи — продължи жената.
— На следващия ден получих един плик по специален куриер. Без обратен адрес. Вътре имаше десет банкноти по сто долара. А във вестника прочетох, че моят любим е заминал на продължително пътешествие из Европа. Повече не го видях.
— Къде е той сега?
— Не знам.
Мейсън започна да си играе със сламката от коктейла.
— Мисля, че знаете — отбеляза след кратка пауза.
— Ще ви кажа какво зная — колебливо започна жената. — Около година след завръщането си от Европа той се ожени за някакво момиче, с което се запознал по време на пътуването. Доколкото ми е известно, бракът им не е бил особено щастлив, но те останаха заедно докрай…
— Какво се е случило с нея? — попита Мейсън.
— Почина преди около година и половина.
— Имаха ли деца?
— Не.
— Бащата на младежа?
— Той почина отдавна, преди десетина години. Синът му наследи компанията.
— Не ви ли мина през ума, че читателското писмо до „Кловървил Газет“ може би не е случайно, а част от някакъв план, който цели да бъдете открита?
— А на вас мина ли ви?
— Сега вече да — кимна Мейсън. — Особено след това, което чух…
— И на мен — призна с въздишка жената. — Още в момента, в който прочетох съобщението. Изпаднах в паника и затова се втурнах като луда към кантората ви…
— Имате ли представа кой може да ви търси?
Тя енергично поклати глава.
— Много сте категорична, Елън — усмихна се Мейсън. — Ами бащата на детето ви?
— Не съм казала, че имам дете! — отсече жената.
— Но не сте казали и че нямате. Просто отбягвате този въпрос. Признахте обаче, че сте изпаднали в паника и сте отказали да направите аборт. Логично е да се заключи, че сте запазили детето и днес то е на около деветнадесет години… Преживели сте грешките на младостта, създали сте си нов живот, изградили сте си кариера. Междувременно светът се променя. Фактът, че имате незаконно дете, вече не шокира никого. Някои хора биха вдигнали вежди, разбира се, но нищо повече. Нямате поводи за паника. От всичко това стигам до заключението, че сегашните ви тревоги са свързани по някакъв начин с детето…
— Разсъждавате съвсем логично — призна с въздишка жената.
— Означава ли това, че предположенията ми са верни?
Тя се поколеба, после го погледна право в очите.
— Верни са. Искам да го защитя… Искам да защитя детето си.
— Момче е, нали?
— Да — тръсна глава Елън. — Имам син и възнамерявам да го защитавам с всички средства!
— От какво, от кого?
— От баща му!
— Всяко дете има право на баща…
— Да, особено когато расте. Има право на баща, от когото да се учи, на когото да подражава… Но не и на един страхливец, който заминава за Европа и зарязва любимата си бременна!
— Има и друго, нали? — попита Мейсън.
— Има — кимна Елън. — Не искам синът ми да научи нищо, искам да го предпазя…
— От истината за произхода си?
— Отчасти и от това.
— Мисля, че ще е най-добре да ми кажете цялата истина.
Келнерката донесе новите напитки и менюто. И тримата си поръчаха стекове.
Елън Адеър вдигна чашата, преполови я на един дъх, след което го предупреди: