— Ами ако някой ни следи?
— Аз ще имам грижата за това — отвърна той.
Елън Адеър се изправи и царствено протегна ръка:
— Много ви благодаря, господин Мейсън, за доверието и за това, което правите за мен…
Дела Стрийт я изчака да излезе и попита:
— Е?
— Все още е рано да правим заключения — поклати глава адвокатът. — Тази жена може да е инсценирала всичко до последния детайл. В края на краищата имаме само нейната дума, срещу която стоят показанията на Максин Едфийлд. Що се отнася до медицинската сестра, шансовете да изтръгнем признания от нея, са малки. Тя е изнудвала тези хора години наред и прекрасно го знае…
— Да не забравяме, че сега става въпрос за наследство от два милиона долара — напомни му Дела.
— Как можем да го забравим — въздъхна Мейсън. — За тези два милиона се борят двама наследници, които си имат цял щаб умни и опитни хора — адвокат, частен детектив и специалист по деликатните въпроси… Преди да се изправя срещу този силен екип, ще ми трябва далеч по-голяма сигурност в клиентката…
— Къде ще се срещнем? — попита Дела Стрийт.
— Няма да се срещаме. Ще излезем заедно и ще отидем да хапнем нещо, а после се отправяме към ъгъла на „Ла Бреа“ и „Бевърли“, за да приберем царствената си клиентка…
9
Точно в осем Мейсън закова колата си на сантиметри от тротоара, а Елън Адеър излезе от сянката на ъгловата сграда и се качи в колата.
— С такси ли дойдохте? — извърна се да я погледне Мейсън.
— Да.
— Някой да ви е следил?
— Не.
— Добре. Сега къде отиваме?
— Известно време ще караме по „Ла Бреа“, после ще завием надясно. От шест месеца не съм ходила там, но мисля, че си спомням пътя…
— За какво жилище става въпрос?
— Бунгало с два апартамента. Агнес Бърлингтън държи западния. Много хубаво място, с полянка и самостоятелна алея за кола.
— Кога за последен път бяхте там?
— Преди около шест месеца.
— Защо?
— Опитах се да купя мълчанието на Агнес Бърлингтън. Тогава все още исках да запазя самоличността си в тайна…
— Платихте ли й?
— Дадох й „заем“.
— А сега ще си го поискате — замислено промълви Мейсън. — Минавало ли ви е през ума, че може да откаже?
— Искате да кажете, че ще поиска още пари?
— Да.
— Значи първо й плащам да мълчи, а сега трябва да платя и за да проговори, така ли?
— Такова нещо не можете да си позволите — рече Мейсън.
— Защо?
— Защото противната страна веднага ще ви обвини в умисъл и подтикване към измама. В случай като този не можете да платите на свидетел за неговите показания…
— Тогава какво ще правим?
— Ако Агнес Бърлингтън не прояви интерес към искането ви, може би трябва да прибегнем до малка заблуда. Ще я накараме да повярва, че все още се опитвате да запазите нещата в тайна, а тя вероятно ще започне да ви заплашва с противното.
— И какво ще спечелим от това?
— Трябва да я принудим да повтори заплахите си на място, където можем да ги запишем със скрит магнетофон.
— Тук завийте надясно — рече Елън Адеър, после добави: — Идеята не е лоша, може и да се получи… Но според мен няма да се стигне до там, защото тази жена ще проговори.
Известно време пътуваха в мълчание, после Елън се обади:
— Тук отново завийте надясно… Карайте две пресечки направо, а след това… Не, почакайте. Май се обърках. Три пресечки направо, а след това ще направим ляв завой… Да, точно така. Там вдясно е къщата на Агнес Бърлингтън, виждате ли я?
Мейсън отби и спря до тротоара.
— Можете да вкарате колата направо в алеята — рече жената.
— Алеята ми изглежда доста разкаляна — отбеляза адвокатът. — Виждате какви следи е оставил някой преди нас. Полянката е под наклон и водата се стича надолу…
— Какво ви пречи това?
— Меко е за тежка кола като тази, Елън…
— Но и гумите й са големи, нали?
— Какво ще спечелим, като влезем вътре? Когато отивам по работа при непознати и без предупреждение, предпочитам да не се натрапвам…
— О, тя едва ли ще има нещо против.
— Тук сме си добре — отсече Мейсън, слезе и заобиколи колата, за да отвори на двете жени.
До входните врати на двата апартамента се стигаше по тясна циментирана пътечка. Мейсън натисна звънеца на вратата вляво: цареше пълна тишина.