— Какво мога да направя?
— В момента нищо, освен да си държите устата затворена — изрече с въздишка адвокатът. — Не можете да си позволите нищо друго. Ако полицията пожелае да ви разпитва, ще отговорите, че адвокатът ви е посъветвал да мълчите…
— Няма ли да изглеждам виновна с подобно поведение?
— Ако започнете да отговаряте на въпросите им, съвсем скоро ще изглеждате като убийца! — отсече Мейсън. — Ще ви хванат в лъжа, ще ви подложат един-два капана, а след това ще ви прочетат правата…
— Но и да мълча, пак ще ме осъдят, нали?
— Ако мълчите, запазвате възможността поне за юридическа битка — поясни Мейсън. — Те ще ви мислят за виновна. Ще ви арестуват по обвинение в предумишлено убийство, но трябва да докажат обвинението си, при това по безспорен начин. Някой е убил Агнес Бърлингтън, нали? И той е имал причини да го стори…
Вие ще трябва да се примирите с факта, че ви чака съдебен процес. Трябва да приемете риска да бъдете осъдена. Единственото нещо, което ще ви дели от сигурна присъда, са съдебните прекъсвания, разпитите на свидетелите и анализирането на доказателствата. Целта ни ще бъде да открием слабите места в обвинителния акт, да наблегнем на тях и да накараме съдебните заседатели да изпитат съмнение.
— Искате ли дневника? — попита тя.
— Аз съм съдебен служител и нямам право да укривам веществени доказателства — рече Мейсън. — Получа ли го, аз съм длъжен да уведомя полицията, при това веднага.
Но, от друга страна, също като съдебен служител, аз съм длъжен да защитавам вашите интереси. Вие вече ми казахте, че разполагате с този дневник, следователно аз мога да ви посъветвам да го предадете на полицията. Но ако предпочетете да не се вслушате в съвета ми, аз ще мълча. Професионално съм задължен да пазя вашите тайни. А сега да поговорим за сина ви…
— Какво за него?
— Полицията рано или късно ще го открие. Какво впечатление ще получи от него?
— Много добро, господин Мейсън. Той е приятен и добре възпитан млад човек, който…
— Къде живее?
— В старата къща на Беърд. След смъртта на семейството той наследи цялото им имущество.
— Тогава да тръгваме — надигна се Мейсън. — Отиваме при него с надеждата, че полицията не ни е изпреварила… Да вървим — кимна на Дела Стрийт той.
13
— На следващата пресечка вдясно — каза Елън Адеър. — Онази къща, която се вижда стотина метра по-нататък…
— Дали синът ви ще си е у дома? — попита Мейсън.
— Би трябвало.
— И той знае, че…
— Да, вече знае истината. Години наред ме смяташе за близка на семейството, но сега вече знае… Никога не прояви голям интерес към подробностите, наричаше ме просто „леля Елън“…
— Ясно. Да се надяваме, че ще го заварим у дома.
— Сигурно си е у дома. Скоро има изпит и трябва да учи… Ето, това е къщата.
Адвокатът отби вдясно и спря.
— Добре, да вървим. Напомням ви, че не трябва да споменавате нито дума за посещенията си в дома на Агнес Бърлингтън. За това не бива да говорите абсолютно пред никого. Хайде сега да се запознаем с момчето…
Слязоха от колата и тръгнаха по циментовата пътечка, която пресичаше добре поддържана тревна площ.
— Синът ви ли се грижи за градината? — попита Мейсън.
— Не, ползва услугите на градинар. Работата тук не е малко, а Уайт трябва да чете за изпити…
Елън Адеър вдигна ръка към бутона до входната врата. Позвъняването й беше особено — няколко къси сигнала и един продължителен.
— Имаме си код — усмихна се на Мейсън тя. — Така знае кой го търси…
Почакаха няколко секунди, но в къщата цареше тишина.
— Странно — рече Елън, — трябва да си е у дома. Колата му е в алеята…
— Това ли е неговата кола? — попита Мейсън и махна по посока на ниския спортен автомобил, паркиран в дъното на алеята.
— Да.
— Скъп е — отбеляза Мейсън.
— Той е модерен младеж — поясни Елън. — Освен това осиновителите му му оставиха малко пари… Не мога да разбера защо не отваря…
Отново натисна бутона: няколко кратки позвънявания, едно дълго и две къси.
Дела Стрийт и Мейсън мълчаливо се спогледаха.
Внезапно някъде от вътрешността на къщата се разнесе звучен мъжки глас:
— Идвам, идвам…
Секунди по-късно вратата се отвори и на прага застана добре сложен млад човек.