— Разбира се — кимна младежът. — Винаги звъни, но си има ключ и може да влезе когато си поиска…
— А ако иска да скрие нещо, ще намери ли подходящо място тук?
— Разбира се — кимна Уайт.
— Ще имате ли нещо против, ако се поогледам?
— И през ум не ми е минало да го скрия тук, господин Мейсън — обади се Елън Адеър.
— Просто питам — промърмори той, стана и отвори вратата към коридора. Оттам се влизаше в две спални и една междинна баня.
— Коя е вашата спалня? — обърна се към младежа той.
— Онази вдясно.
Мейсън влезе, подуши въздуха и отвори вратичката на гардероба. На най-долния рафт имаше начената бутилка уиски, купичка с лед и две чаши, в които бучките все още не се бяха разтопили. Върху едната от тях ясно личаха следи от червило.
— Не сте залягали над учебниците, а по-скоро сте се забавлявали, Уайт — поклати глава адвокатът. — Когато майка ви позвъни за пръв път, вие сте помолили момичето да се измъкне през задната врата. После дойдохте да ни отворите, а тя изчезна с вашата кола… Нали така?
— Защо си пъхате носа, където не ви е работа, господин адвокат? — изгледа го с неприязън Уайт.
— Точно това ми е работата — отвърна той. — Опитвам се да намеря изход от една доста заплетена ситуация.
— Добре де, какво толкова — сви рамене Уайт. — Аз съм нормален човек и не съм извършил нищо противозаконно…
— Никой не твърди противното — рече Мейсън. — Но не обичам да ме лъжат. Още в момента, в който подуших дъха ви и чух колко сериозно четете за изпита, изведнъж ми се прииска да подложа версията ви на малка проверка…
— Е, хубаво, подложихте я — тръсна глава младежът.
— И сега какво?
— Нищо — отвърна адвокатът. — Просто проверявах дали може да ви се вярва…
— Уайт е добро момче — намеси се Елън. — Но в днешно време момчетата са подложени на прекалено силни изкушения и аз не мога да го виня…
— Знаете ли адреса на Агнес Бърлингтън? — обърна се към младежа Мейсън.
— Мисля, че е някъде тук, но не съм му обърнал внимание — отвърна Уайт.
Адвокатът рязко се завъртя, сграбчи момчето за раменете, обърна го към себе си и изръмжа:
— Кажи ми какво искаше тази жена! И без повече лъжи!
Уайт се изтръгна от ръцете му и отстъпи крачка назад.
— Не ме докосвайте! Освен това аз не лъжа!
— Лъжеш и това може да ти докара големи неприятности! — все така намръщено продължи Мейсън. — Казвай какво искаше от теб Агнес!
— Пари — намусено отвърна момчето.
— Колко?
— Десет процента от всичко, което мога да наследя в Кловървил.
— Постигнахте ли споразумение?
— Ами аз…
— Постигнахте ли споразумение? — повиши тон Мейсън.
— Да — рече с въздишка Уайт.
— В писмена форма?
— Не. Тя каза, че е по-добре да не оставяме следи, но ме предупреди, че ако я измамя, горчиво ще съжалявам…
— Когато някой най-накрая ми каже нещо, което прилича на истина, аз изпитвам дълбоко облекчение — въздъхна Мейсън.
— Настъпвате прекалено бързо — отбеляза Уайт.
— С това семейство просто нямам друг избор — информира го адвокатът. — Сега ми кажи ходил ли си някога в дома на Агнес Бърлингтън?
— Не.
— И не знаеш къде живее, така ли?
— Оставила ми е адреса си, но това е всичко…
— Някакви социални контакти с нея?
— В какъв смисъл социални? За бога, човече, та тя може да ми бъде майка! А аз си падам по младичките и гъвкавите… Не, не. С Агнес имах само делови контакти и нищо повече.
— Колко пъти се видя с нея?
— През последния месец само веднъж. Тя дойде тук и…
— А защо не каза на майка си?
— Тя ми забрани. Според нея мама била старомодна и не я бивало в тези неща. Евентуалното споразумение с нея щяло да бъде атакувано от адвокатите на противната страна и щяло да доведе до големи усложнения. И крайна сметка аз съм наследник на тези пари, а не мама…
— Каза ли ти за каква сума става въпрос?
— За два милиона долара.
— И ти прие да й дадеш десет процента от тях?
— Да, но при условие, че…
— При какво условие?
— При условие, че даде показания, които ще ми позволят да получа наследството.
— Опитвайки се да сключиш сделка от подобен характер, ти най-вероятно си загубил почти всички шансове да получиш това наследство — отбеляза Мейсън. — А сега ми кажи какво стана с документа…