— Госпожица Адеър няма да прави никакви изявления — заяви Мейсън.
— Може би ти ще ги направиш в качеството си на неин адвокат?
— Нямам подобни намерения.
— Значи сме изправени пред стена от мълчание — въздъхна Траг. — Но вие и двамата несъмнено разбирате, че се стремим към правосъдие и нищо повече. Не искаме да създаваме неприятности на когото и да било. Ако госпожица Адеър прояви любезността да отговори на нашите въпроси, ние от своя страна ще направим всичко възможно да изясним нещата коректно и по най-безпристрастния възможен начин…
— И двамата знаем, че за да стигнеш до решението за арест, ти си сигурен в обвиненията и ще ги поддържаш в съда — рече Мейсън. — А сладките ти приказки са за птичките. Искаш да накараш заподозряната да проговори, за да получиш потвърждение на своите обвинения. Кратко и ясно…
— Нищо не пречи да опитам, Мейсън — ухили се лейтенантът, после се извърна към Елън и добави: — Госпожице Адеър, страхувам се, че се налага да ме последвате… Не зная как оценявате съветите на адвоката си, но не е твърде умно да адресирате до себе си плик с уличаващи доказателства… Разбира се, аз не искам да обвинявам никого. Според нашите процедури сега ще трябва да отидем заедно в пощата и да проверим дали там действително има писмо, адресирано до вас. След което правим официално искане до съда, който нарежда на пощенските власти да отворят въпросното писмо във ваше присъствие…
Искрено се надявам, че когато спазим тези процедури, в плика няма да се окаже дневникът на Агнес Бърлингтън, но се страхувам, че ще се получи именно така…
А сега, госпожице Адеър, моля да ме последвате. Ще се опитам да направя процедурите по арестуването максимално безболезнени за вас, но все пак трябва да ви кажа, че ако проговорите, много ще ни помогнете…
— Няма да стане — прекъсна го Мейсън. — Имаме право да запазим мълчание и държим на това. Лейтенант, искам да остана за пет минути насаме с клиентката си… Би ли почакал отвън? След това можеш да я откараш в управлението…
— След официален арест можеш да контактуваш с клиента си само в определените за целта помещения — възрази Траг.
— Вярно, но само след официален арест. Мисля, че този момент все още не е настъпил. Разбира се, ако желаеш да ми попречиш, аз ще отстъпя, но след това ще направя писмена жалба пред съответните органи.
— Не, не! — вдигна ръце полицаят. — Стига с тези капани! Пет минути ли каза?
— Да.
— Добре, имаш ги — рече Траг, направи един ироничен поклон и напусна стаята.
— В този плик е дневникът на Агнес Бърлингтън, нали? — извърна се към клиентката си Мейсън.
— Да — кимна тя.
— Къде го намерихте?
— В едно от чекмеджетата на скрина.
— Ясно. Значи влизате в къщата, откривате трупа, след което правите малък обиск и откривате дневника…
— Точно така.
— Някъде да забелязахте пистолет?
— Не.
— А вие самата притежавате ли такъв?
— Да.
— Модел, калибър?
— Колт, тридесет и осми калибър.
— Къде е в момента?
— Не зная точно. Някъде из апартамента ми… Не, всъщност сега си спомням… Дадох го на Уайт, който прояви желание да се упражнява в стрелба… Щеше да ходи на пикник с някакво момиче и искаше да се покаже. Той е много добър стрелец…
— Какво стана с пистолета? Върна ли ви го?
— Не, все още е у него. Освен ако… О, Господи!
— Какво има? — изгледа я Мейсън.
— Сега си спомням… Уайт каза, че след като свърши, ще го сложи в жабката на колата ми…
— А сложил ли го е?
— Не съм проверила, но предполагам, че го е сложил…
— Това означава, че при огледа на колата ви полицаите ще открият и един солиден револвер, тридесет и осми калибър…
— Вероятно — кимна с отчаяние жената.
— Ако въпросният револвер се окаже оръжието на престъплението, нищо не може да ви спаси! — мрачно промърмори Мейсън. — Всеки съдебен състав ще ви осъди за предумишлено убийство!
— Предполагам… Вие ме мислите за голяма глупачка, нали, господин Мейсън?
— При създалата се ситуация оценката ви е доста точна — кимна адвокатът. — Правехте се на прекалено хитра и май сама влязохте в капана…
Стана и отвори вратата към съседната канцелария.