— Чували ли сте се с нея след заминаването й? — попита Дилън.
— Не, никога.
— А как стана така, че я открихте именно сега?
— Помогна ми господин Ловит, адвокатът.
— Същият господин Ловит, който се намира в съдебната зала?
— Да, сър.
— Какво стана след това?
— Той се беше заел да търси Елън Калвърт, като се опитваше да открие хората, които е познавала някога. Така попадна на мен. Беше много любезен и пожела да узнае всичко за нашето приятелство…
— Каза ли ви къде се намира тя?
— Да. Беше я открил с помощта на частни детективи.
— И ви доведе тук, в Лос Анжелес?
— Да.
— Нямам повече въпроси — седна на мястото си прокурорът.
— Кога за пръв път видяхте обвиняемата след пристигането си в Лос Анжелес? — зададе първия си въпрос Мейсън.
— О, зная какво се опитвате да направите — изгледа го с раздразнение Максин. — Действително я идентифицирах погрешно, но в края на краищата не я бях виждала цели двадесет години. А вие се бяхте погрижили за подставено лице, което доста приличаше на нея. Нарочно ме изправихте пред тази жена и аз сбърках. Но това е единствената грешка в моите показания. Действително помислих подставеното лице за истинската Елън Калвърт, или Елън Адеър — както се нарича сега. Но в момента, в който зърнах истинската Елън, аз бях стопроцентово сигурна. Сега вече няма начин да я сбъркам. Обаче по време на онази идентификация вие просто промихте мозъка ми! Но всичко останало в моите показания е абсолютна истина и аз ви разказах нещата точно така, както ги бях чула преди двадесет години от Елън!
Съдията Елуел вдигна глава.
— Дори като вземам предвид факта, че това е предварително съдебно дирене и никоя от двете страни не възразява, аз все пак мисля, че тази жена говори прекалено много, и трябва да я ограничим само в отговори на поставените въпроси.
— Нали това правя? — изгледа го Максин Едфийлд. — Отговарям на въпроси. Но аз зная какво ще се опита да направи този човек — ще се опита да ме дискредитира, тъй като ми пробута подставено лице и аз се хванах на въдицата му. На практика обаче аз имах чувството, че въпросната жена е Елън, но не бях абсолютно сигурна в това…
— Преди малко твърдяхте обратното — подхвърли Мейсън.
— Да, казах го — призна свидетелката. — Казах, че съм толкова сигурна в самоличността на тази жена, колкото и в собствените си показания. Но вие ми поставихте капан. Това е стар адвокатски трик, господин Ловит вече ми обясни как стоят нещата. Нямам особено богат опит с номерата на адвокатите…
— Ще помоля свидетелката да отговаря само на поставените й въпроси — обади се съдията Елуел. — Давате отговор, който съдържа необходимата информация, после спирате!
— Господин Ловит ли поема разходите по престоя ви тук? — попита Мейсън.
— Да. Господин Ловит откровено ми каза за какво става въпрос и предложи да ме доведе тук. Аз отговорих, че съм работеща жена и нямам време за подобни разходки, след което той предложи да поеме всички разноски.
— Даде ли ви пари за покриването на тези разноски?
— Да, даде ми известна сума.
— И вие използвахте тази сума, за да покриете разноските си?
— Част от тях. Останалите пое лично той.
— Със самолет ли пристигнахте?
— Да.
— Кой ви купи билета?
— Господин Ловит.
— В хотел ли отседнахте след пристигането си тук?
— Да.
— В същия хотел ли отседна и господин Ловит?
— Да.
— Кой плаща сметката за стаята ви в хотела?
— Предполагам, че господин Ловит…
— А храната?
— Или подписвам сметка на номера на стаята си, или се храня в компанията на господин Ловит.
— Практически каква част от парите, които ви е дал господин Ловит, изхарчихте за покриване на разноските си?
— Ами… Малка част.
— Колко?
— Не зная точно.
— Не си ли водите сметки?
— Не, не си водя точни сметки…
— А за какво харчите от вашите пари?
— О, за дребни неща. Купувам си вестници, козметика…
— Дали тези ваши разходи възлизат на петдесет долара, да речем?
— Не, по-малко са…
— Двадесет и пет?
— По-скоро не…
— Десет?