Мейсън замислено кимна, помълча малко, после рече:
— Чудя се какво е станало с детето…
— Днес би трябвало да е на около деветнадесет — рече секретарката, после на устните й се появи усмивка: — Какво е станало с него, шефе? Това е една отделна история!
— Тя очевидно не желаеше да отговаря на подобен въпрос, затова й го спестих — рече Мейсън. — Желаеше единствено да спрем материала във вестника. Е, спряхме го…
Хвърли поглед на часовника си и се изправи:
— Време е за поредната ми среща. В тази професия е така: от една заплетена история минаваш на следващата…
2
В два следобед на следващия ден Дела Стрийт вдигна вътрешния телефон, изслуша Гърти и каза:
— Добре, нека почака…
Остави слушалката и се извърна към Мейсън:
— Един човек в приемната иска да ви види. Името му е Джармин Дейтън и твърди, че въпросът е важен и се отнася лично до вас. Гърти го помолила да се представи и той казал, че е от „Кловървил Газет“.
— Адвокат?
— Вероятно не. Представил се е само като Джармин Дейтън.
— Още вчера имах предчувствие — присви очи Мейсън. — Покани го да влезе, Дела…
Секретарката кимна и миг по-късно се появи в кабинета с човек, наближаващ петдесетте. Косата му беше оредяла, но фигурата му издаваше добро здраве.
— За мен е удоволствие, господин Мейсън — рече мъжът и тръгна през стаята с протегната ръка. Пръстите му бяха дебели и къси. — Наистина голямо удоволствие!
Адвокатът пое десницата му.
— Изминах доста километри, за да се срещна с вас, сър. Радвам се, че ме приехте без предварително уговорена среща.
— Бихте могли да телефонирате — рече Мейсън.
— Сигурно няма да ми повярвате, но толкова бързах, че нямах време да се обадя — отвърна Дейтън. — Качих се в самолета буквално в последния момент! Никак не си падам по тичането, а и лекарите не ми го препоръчват. Но случаят е толкова спешен, че мислех единствено как да хвана проклетия самолет. Разрешавате ли да седна?
— Моля — покани го Мейсън. — Значи представлявате „Кловървил Газет“, така ли?
— Да. Реших, че ще е най-добре да си поговорим очи в очи.
— Адвокат ли сте?
Мъжът поглади с длан високото си чело, после пръстите му се спуснаха към врата и накрая нерешително се спряха около брадичката.
— Не съвсем — отвърна.
— Нека бъдем точни — рече Мейсън. — Или сте адвокат, или не сте…
— Не съм.
— Служител на вестника?
— Пак трябва да кажа не съвсем… Моля ви, господин Мейсън, не ме подлагайте на разпит. Близък съм с главния редактор и той реши, че ще е най-добре лично да поговоря с вас. Без телефони, без посредници, право в очите, на масата…
— Масата е налице — отвърна Мейсън и почука с пръст по плота на бюрото си.
— Става въпрос за Калвърт — рече Дейтън. — В тази история има нещо тайнствено, от нея положително щеше да излезе страхотен материал. Разбира се, вестникът не желае никакви съдебни искове, но желае самата история. От въпросното събитие са изтекли двадесет години, но хората продължават да тънат в догадки. Имам предвид хората, които тогава са били млади… Това някак не е честно. Нито по отношение на Елън Калвърт, нито по отношение на читателите.
— Нека се разберем — вдигна ръка адвокатът. — Вестникът ви изпраща чак тук с мисията да ме убедите да не възразявам срещу публикацията. Като срещу това обещава, че ще публикува само онези неща, които са станали преди двадесет години. Така ли да ви разбирам?
Дейтън отново потърка челото си и въздъхна:
— Продължавате да ме притискате, господин Мейсън. Истината е съвсем проста: вестникът публикува читателски въпрос във връзка с Елън Калвърт и телефонът започна да звъни. Десетки и стотици хора се питат какво е станало с младата красавица и искат материал за нея.
Вчера главният редактор е разговарял с вас малко предпазливо и това се дължи главно на часовата разлика — ние сме с два часа назад. Но след това бе взето решението да хвана първия самолет и да сложа картите на масата…
— Ето я масата, слагайте ги с лицето нагоре — рече Мейсън.
— Искаме да открием Елън Калвърт и да разберем какво е станало с нея. Дори сме готови да платим, при това доста внушителна сума…
— Внушителна за мащабите на провинциален вестник? — пожела да уточни Мейсън.