Вратата се залюля назад. Миризма на смърт посрещна ноздрите им.
Фенерчето показа тяло, проснато на пода с лице нагоре, едното око затворено, другото отворено, съзерцаващо тавана на стаята със стъкления си поглед.
Адисън се отдръпна така остро, сякаш Мейсън го беше ударил в стомаха.
Мейсън дори не се обърна като чу движението, а каза:
— Погледни през рамото ми. Не пипай нищо. Кой е този?
Адисън се върна неохотно, за да огледа над рамото на Мейсън.
— Едгар Ферел е.
— Сега вече знаеш защо трябва да държиш ръцете си в джобовете — каза Мейсън.
Адисън тихо изхленчи.
Мейсън затвори вратата на стаята, обърна се и внимателно се върна по същия път, по който беше дошъл през коридора.
Те слязоха по скърцащата стълба на старата къща. Мейсън спря, за да избърше с носната си кърпа бравата от вътрешната страна на вратата и желязната дръжка от външната. След това затвори вратата.
— В края на краищата — каза Адисън, — няма никакво значение дали ще оставим един-два отпечатъка. Трябва да съобщим в полицията, че…
— Хайде да обсъдим това — каза Мейсън, докато вървеше към колата.
— Какво имаш предвид, какво да обсъждаме? — попита Адисън. — Престъпно е да не се обадиш на полицията, когато си намерил труп. Не съм адвокат, но поне това ми е ясно.
Мейсън запали колата:
— Казах, че ще го обсъдим.
— Ами, започвай тогава — каза Адисън. Мейсън караше бавно по тесния път, пресече сухото корито по дървения мост и се изкачи по стръмния склон към магистралата.
— Хайде — каза Адисън нервно. — Започвай да говориш. Но искрено те предупреждавам, Мейсън, каквото и да кажеш, аз ще спра при първия телефон и ще се обадя на шерифа.
Мейсън каза:
— Така, както изглеждат нещата, бих казал, че Ферел е мъртъв от три-четири дни.
— Е, и?
— Това — каза Мейсън — означава вторник вечер. Вторник вечер е логичното време това да се е случило. Ферел е тръгнал на почивка. По една или друга причина той не е тръгнал веднага. Отишъл е в тази къща.
— Естествено — каза Адисън язвително. — Няма нужда да си адвокат или детектив, за да разбереш това.
Мейсън, след като беше спрял преди да се включи в магистралата, се прехвърли на платното и каза:
— И ти си бил тук вторник вечер?
— Никой не знае това, освен теб и мен.
— Нямаш ли намерение да кажеш това на полицията?
— Не съм чак толкова тъп.
Мейсън, докато местеше скоростите, каза:
— Помни, че си качил Вероника Дейл във вторник вечерта.
— Вероника няма нищо общо с това и това няма нищо общо с Вероника.
— Да се надяваме — каза Мейсън. — Покажи ми точно къде я качи в колата, Адисън.
— Тя беше от дясната страна на пътя, точно до този водосток, към който се приближаваме.
Мейсън насочи колата към външната страна на шосето и спря.
— Моля те, престани да се мотаеш и ни закарай до място, от където ще можем да се обадим на полицията — нареди Адисън.
Вместо това Мейсън излезе от колита и отиде до водостока. След малко Адисън се присъедини към него.
— Мисля, че къщата е на не повече от двеста ярда оттук в права линия — каза Мейсън.
— Какво точно искаш да кажеш?
— Да предположим, че отидеш в полицията. Лицето ти е олицетворение на ангелска невинност. Ти си изненадан и шокиран от смъртта на своя съдружник. Полицията ти задава обичайните въпроси. Питат те дали си знаел за това място. Ти им казваш, че си го оглеждал с намерение да го купиш, че Ферел е бил с теб и че Ферел е решил, че мястото му харесва, долу-горе по времето, когато ти си го оглеждал.
Адисън кимна.
— И тогава — каза Мейсън, — полицията те пита дали си ходил там след това и ти какво ще кажеш?
Адисън каза:
— Не виждам защо трябва да им разказвам за личния си живот.
— С други думи, ще им кажеш, че не си ходил там след това?
Адисън кимна.
— И тук — каза Мейсън — положението става деликатно. Ако кажеш, че си идвал тук, ще трябва да обясниш защо. Ако кажеш, че не си идвал и полицията започне да проверява отпечатъците от гуми в калта и открие, че те съвпадат с тези на твоята кола и след това залови Вероника и я попита къде е била, когато си я взел с колата и ще докаже, че…
— Съм пътувал по тази магистрала като всеки друг шофьор — каза Адисън. — Бил съм на сто мили източно оттук по работа.
— Въпросът е — каза Мейсън, — че има един дървен мост над този сух извор точно до пътя. Мостът е стръмен. Ти си го минал на ниска скорост. Докато е седяла тук през нощта, когато е тихо, Вероника може да е чула колата ти още когато си тръгвал от къщата. Тя трябва да е чула гумите върху дървения мост, шума на мотора, докато се е изкачвал на ниска скорост и самият ти признаваш, че си карал бавно и само си превключил скоростите, когато си стигнал до Вероника.