— Много мило, че дойдохте. Опитах се малко да си почина и да се стегна. Къде е пазачът?
Мейсън се обърна, за да погледне зад рамото си.
— Току-що се качва в асансьора — каза той.
— Чудесно. Затворете вратата. Елате тук и седнете на онзи стол до дивана.
Тя изглеждаше напълно отпусната и спокойна. Мейсън затвори вратата и отиде до удобния стол, който тя му беше посочила.
— Тези модерни служители доста си угаждат — каза тя. — Намерих одеалото в един шкаф в гардероба за палта. Вярвам, че съпругът ми е бил свикнал с уютна дрямка след обяд. Обикновено не можех да се свържа с него преди три часа.
Мейсън успя да се усмихне безизразно. Тя го изучаваше, докато говореше, преценяваше го внимателно.
Мейсън на свой ред я оглеждаше с очите си на адвокат, като попиваше спретнатите дрехи, големите, изразителни очи, пълните устни, дъгата на шията й.
Внезапно тя каза:
— Колко лицемерна трябва да бъда с вас, Мейсън?
— Защо не бъдете просто себе си?
Тя се засмя нервно.
— Вие ме огледахте с един поглед, след което отвърнахте очи, като че ли ме бяхте класифицирали.
— Навик — каза Мейсън като се усмихна и се протегна към табакерата си.
— Кое е навик?
— Краткият поглед. Клиентите не обичат да бъдат наблюдавани и свидетелите понякога се смущават от продължителни директни погледи.
— Не обичате ли да смущавате свидетелите?
— Само враждебните свидетели и то само в съда.
— Доколкото разбирам аз не съм враждебен свидетел.
— Надявам се, че не.
— Можете ли да прецените хората с толкова бърз поглед?
Мейсън каза:
— Опитвам се.
— Успешно ли?
— Зависи. Адвокатът, който се занимава с много дела, трябва да отсъжда бързо. Чиновникът провъзгласява името на бъдещия съдебен заседател. Този човек става от мястото си в съдебната зала, отива, за да заеме мястото си в ложата на съдебните заседатели. Имам възможност да го наблюдавам шест-седем секунди. През тези шест-седем секунди трябва да стигнеш до бързо заключение за неговия характер, как е склонен да реагира на признание и оспорване, какъв човек е, дали е с широка душа и либерално настроен, дали е фанатик, доброжелателен или враждебен. Разбира се, имаш възможност да допълниш това първо впечатление като му зададеш няколко въпроса, но по принцип човек се стяга, когато започнеш да го разпитваш, така че вида му е малко или много само една маска. Той се опитва да ти внуши, че е интелигентен и важен. Той знае, че е в центъра на вниманието и естествено е склонен да дава най-доброто от себе си. Опитва се да си самовнуши, че е доста добър съдия. Най-добрата ти възможност да го прецениш е докато върви към ложата на съдебните заседатели.
Тя се засмя непринудено:
— Искате ли да вървя?
Мейсън изведнъж се обърна и отправи погледа си директно към нейния.
— Да.
Очевидно едносричният му отговор донякъде я смути. Тя вирна брадичка, усмихна се, стана от дивана и тръгна през канцеларията, отдалечавайки се от Мейсън. Походката й подсказваше, че тя се гордееше с тялото си и бедрата си. Внезапно се обърна, усмихна се на Мейсън, тръгна обратно към него и отново седна.
Тя каза:
— Съпругът ми ме отегчаваше до полуда.
— Това ми стана ясно.
— Съжалявам, че си отиде по такъв тайнствен и объркан начин. Що се отнася до обичаите, ще покажа порядъчна тъга. Всъщност, чувствам се като че ли камък е паднал от гърдите ми. Това безнравствено ли е?
— Наистина ли се чувствате така?
— Да.
— В такъв случай е много по-добре да бъдете откровена с мен.
— Така си и мислех.
— Бяхте ли влюбена в съпруга си, когато се омъжихте за него?
Тя отговори:
— Господин Мейсън, аз направих най-голямата грешка, която една жена може да допусне. Омъжих се заради парите. Предполагам, че ако бях по-малко — е, да кажем, по-малко харесвана — може би всичко щеше да бъде наред. Но аз имах доста кандидати, измежду които да избирам. Не мисля, че бях влюбена в който и да е било от тях, но един-двама ме впечатлиха. За нещастие нито един от тях нямаше пари. Едгар Ферел ме ухажваше по един спокоен, методичен начин. Имаше моменти, в които ме отегчаваше ужасно, но той беше справедлив и искрен. Каза ми, че ще ми осигури щедра издръжка. Направи го. Това беше всичко, само една издръжка, почтителност и скука. По онова време нямах представа колко убийствено скучно щеше да бъде. Нямаше да имам нищо против, ако се бяхме карали жестоко. Ако се беше опитал да ме набие, щях да го обикна или така да го намразя, че да му изтръгна сърцето. Но той не го направи. Тази постоянна, непоносима, апатична почтителност така ме нервираше, че исках да изкрещя. След това, за зла участ, някои от другите ми ухажори, които ме бяха привлекли емоционално, но нямаха пари, си проправиха път в деловия свят и понатрупаха пари.