— Защо?
— За да знаеш какво не съм казал.
— Давай.
— Ще държиш това зад зъбите си — каза Мейсън. — Адисън е качил Вероника Дейл. Тя се е движела на стоп. Довел я е в града. Направила му е впечатление на невинно, младо същество от рода на тези, които вече не съществуват. Тя се е държала като съвършена ангелска невинност, която беше на мода в новелите на осемдесетте години.
Дрейк каза:
— По кое време?
— По някое време вечерта.
— Къде?
— О, някъде на изток извън града — каза Мейсън, като махна с ръка.
— Продължавай.
— Адисън е изиграл ролята на баща, много загрижен и разтревожен баща, който е бил шокиран от рисковете, които поемало това младо същество. Постави се на мястото на Адисън. Натрупал е значително богатство. Знае точно къде поставя крака си, преди да направи крачка. Качил е в колата си едно младо, очевидно невинно момиче, което между другото е споменало, че пътува на стоп към странен град, където не познава никого, няма къде да отседне, няма никакви пари и пристига доста след вечеря.
— Големият въпрос — каза Дрейк, — ако говоря като детектив, е как е стигнала толкова далеч и е запазила невинността си непокътната.
— Казах ти, че е представила невъзможна картинка — каза Мейсън. — Адисън е използвал влиянието си в хотел „Рокауей“, за да й наеме стая. Изпратил я е до хотела, след което се е опитал да излезе от живота й.
— Но не го е направил?
— Момичето е било арестувано за скитничество на улицата.
— На улицата?
— Точно така.
— За Бога, Пери, полицията не арестува момичета на улицата, освен ако не правят едно нещо, при това открито.
— Знам — каза Мейсън, — но съществува вероятността момичето да е искало да го арестуват.
— Искаш да кажеш, че не е…?
— Вероятно си е дала вид на такава — прекъсна го Мейсън.
— Но защо?
Мейсън каза:
— Аз й се отзовах на помощ. Платих гаранция. Направих така, че случаят да отпадне.
— Кога?
— На следващата сутрин.
— И след това?
— След това майка й, Лора Мейл Дейл, ми се обади и ми остави фалшив адрес.
— Какво искаше?
— Да ми плати сметката.
— Направи ли го?
— Да.
— Колко?
Мейсън се усмихна:
— Сто и петдесет долара.
— Добра сделка?
— Продажба преди инвентаризацията — каза Мейсън.
— И предполагам, че Адисън плати още петстотин долара.
— Казах ти — каза Мейсън, — да слушаш много внимателно какво говоря, за да знаеш какво не съм казал.
— О, о — отбеляза Дрейк.
— Майката — каза Мейсън — е от среднозападно градче, вероятно на петдесет мили от Индианаполис. Там има ресторант. Много е разтревожена за авантюрата на дъщеря си в големия, зъл свят. Дъщерята няма представа, че майка й е тук. Майката не иска тя да знае. Иска да я държи под око, да види дали ще намери работа или ще започне да лудува.
— Да лудува? — попита Дрейк, подхилвайки се.
— Да — каза Мейсън.
Усмивката на Дрейк изведнъж увехна:
— Ако посадиш всичко това в подходяща почва, ще получиш страхотна реколта — каза той.
— Златна жътва — му отвърна Мейсън. Дрейк изведнъж се изпъна като струна в стола.
— Сега — продължи Мейсън, — искам да отидеш да се видиш с Джон Адисън преди полицията да го арестува. Той знае, че ти работиш за мен. Накарай го да се обади на Вероника и да й каже да тръгне с теб.
— След това?
— След това я заведи в апартамента на Дела. Дела ще се погрижи оттам нататък.
— Защо ти не отидеш при Адисън? — попита Дрейк. Мейсън каза:
— Възможно е да не мога да върша каквото си поискам оттук нататък, Пол.
И излезе, докато Дрейк все още мислеше върху това.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Мейсън влезе в личния си кабинет и откри лейтенант Траг излегнал се удобно в стола за клиенти.
— Здрасти, Траг. Как се озова тук?
— Той просто си влезе — каза ядосано Дела Стрийт. Мейсън помръкна:
— Имам приемна, както знаеш, Траг.
— Разбира се, че знам. И ако бях изчакал в приемната и ти се беше вмъкнал през онази врата, Дела Стрийт щеше да те предупреди и ти щеше да се измъкнеш.
Мейсън каза изморено:
— Имам куп срещи днес, така че се надявам, че ще бъдеш максимално кратък, лейтенант. Предполагам, че полицията се мисли за специална класа, която няма нужда да се представя по обичайния начин.
— Не обичаме да чакаме в канцелариите на хората — каза Траг с усмивка. — Това ни губи времето и кара хората в тези канцеларии да се чувстват като висшестоящи.
— Което вие не желаете?
— Ние искаме да ги държим в напрежение. Разбираш от психология, Мейсън, защо да ти губя времето?