Администраторът каза:
— Момент, моля. На ръба на тази карта има знак. Той погледна знака изписан с молив, след това погледна тетрадката със съобщения и каза:
— Тази стая е била резервирана от господин Путнам, управителя на хотела. Той се е обадил по телефона стаята да бъде резервирана за Вероника Дейл и казал, че ако няма багаж всичко е наред, и че стаята трябва да бъде резервирана за нея и…
— Кога е направено това обаждане? — попита Бенд.
— В около девет и тридесет. Около петнадесет минути преди да се регистрира госпожица Дейл.
— Достатъчно стаи ли имате, за да ги раздавате така? — попита Бенд подозрително.
— Когато управителят нареди — му отвърна администратора. — Винаги имаме няколко резерви за спешни случаи. Това беше една от тези стаи. Официално бяхме пълни.
Бенд се обърна към Вероника Дейл:
— Познавате ли този човек Путнам? — попита той. Тя поклати глава.
Бенд каза уморено на администратора:
— Дайте ми ключ. Ще се качим горе.
Администраторът се протегна към кутията и им подаде ключа за стая 309.
Вероника Дейл отиде до асансьорите с тях така спокойно и естествено, като че ли те бяха доверени приятели на семейството. Хари Бенд каза рязко етажа на асансьорния оператор и клетката се стрелна нагоре.
Бенд спря в коридора пред асансьора. Очите му шареха.
— Откъде се минава? — попита той Вероника Дейл.
— Наляво — каза тя без колебание.
Те тръгнаха по коридора вляво. Към края на коридора стигнаха до стая 309. Бенд вкара ключа и отвори вратата.
Стаята беше чиста, леглото непокътнато. Малка дамска чанта стоеше на поставката за багаж, явно в положението, в което я беше оставило пиколото.
Бенд тръгна бавно към нея, откопча катарамите на чантата, отвори я и погледна бедното съдържание, състоящо се от дамско облекло.
— Тези неща твои ли са?
— Да.
— Имаш ли шофьорска книжка?
— Не. Не мога да шофирам.
— Номер на социална осигуровка?
— Не.
— Някакви документи?
— Имам няколко карти.
— Какво ще правите — попита ядосано Мейсън, — наново ли ще я арестувате?
— Иска ми се — каза Бенд. — Има нещо нередно тук.
— Убягва ми от погледа — съобщи Мейсън с негодувание. — Тази млада жена има стая в местен хотел. Има багаж. Излиза на улицата, за да потърси място, където да хапне и докато търси подходящ ресторант вие се нахвърляте отгоре й, нагрубявате я, обвинявате я в проституиране. Естествено е чувствата й към вас да не са особено приятелски и…
— Спестете си го за пред съда! — каза Бенд. — По дяволите всичко това.
— Отхвърляне на обвинението ли ще предложите?
— Вие ще ни съдите ли за безпричинен арест?
— Не, при създалата се ситуация. Не искаш да го съдиш, нали, Вероника?
— Разбира се, че не. Беше въпрос на принцип, това е всичко.
Бенд помисли за момент, след това каза:
— Струва ми се, че ще отхвърля обвинението.
— Добре — каза Мейсън. — Ще ви се доверя. Няма да направя нищо повече. След като бъде отхвърлено обвинението могат да ми изпратят гаранцията от двеста долара по пощата.
Бенд го изгледа подозрително за момент, след което каза:
— Предполагам, че някой ви плаща петстотиндоларовата такса.
Мейсън се усмихна и не каза нищо. Бенд изсумтя, обърна се на пета и се върна обратно по коридора.
Момичето отиде до отворената пътна чанта, затвори я и каза:
— Тези полицаи не дават никаква самостоятелност на едно момиче. Защо не затворите вратата?
— Разбира се, че няма да го направя — каза Мейсън, — а ти не би трябвало да искаш това. Внимавай оттук нататък. Винаги, когато има мъж в стаята ти, дръж вратата отворена.
— Защо?
— Правило на заведението.
— Какво значение има?
— Голямо.
— Гладна съм.
— Не си ли закусвала?
— Само малко кафе и малко каша. Едва ядох от кашата. Глътнах само лъжица-две.
— Имаш ли пари?
— Малко.
— Колко?
— Около долар и дванадесет цента.
Мейсън каза:
— Познаваш ли човек на име…
— Да? — попита тя, когато Мейсън се поколеба и не продължи.
— Нищо — отговори Мейсън.
Той отвори портфейла си, извади две двадесетдоларови банкноти и една десетдоларова банкнота и й ги подаде.
— Това за какво е? — попита тя. Мейсън каза:
— Не се тревожи. Ще го напиша в сметката си.
— Искате да кажете, че е за мен?
— Да.
Признателността й беше почти детинска с простотата си. Тя се приближи до него, сложи ръце върху неговата ръка, погледна го с кръглите си, невинни очи. Издаде напред подканващо устни.
— Но защо — попита тя тихо, — трябва да правите това за мен.
— Бог знае — внимателно вдигна ръката й и излезе от стаята.