— За Бога, защо да го правя, господин Мейсън? Това беше давене на някакъв си автомобил.
— И звуците бяха слети?
— Да. Първият, след това друг и след това три-четири бързи, слети.
— И това беше всичко?
— Предполагам, че човека си е запалил колата след това.
— Но това беше доста преди да се появи господин Адисън, така ли?
— О, да.
— Колко време?
— Минута и нещо — каза тя невинно.
— Много повече от минута ли?
— Не мисля. Вероятно една-две минути. Сега като се замисля, напълно е възможно да е била колата на господин Адисън. Тя…
На вратата се почука, след това някой задърпа дръжката и ритна в основата.
— Хайде, хайде! Отваряй! — каза някакъв мъж нетърпеливо. — Отвори или ще съборим вратата. Полиция.
Мейсън каза:
— Вероника, искам да си помислиш внимателно…
— Какво прави тук полицията? — попита тя.
— Онези звуци — продължи Мейсън, — ти…
Един глас каза в коридора:
— Моля ви не вдигайте толкова шум. Ето ви резервния ключ.
В ключалката беше поставен ключ. Лейтенант Траг и сержант Холкомб влязоха в стаята.
— Я виж ти — каза Траг, — да не би да прекъсваме разговор на четири очи?
— Прекъсвате — му каза Мейсън. Холкомб каза:
— Мисля, че го заловихме, лейтенант. Обработва свидетел.
— Не знам — каза Мейсън. — Поразтревожихме Траг. Той няма да знае точно какво ни е казала Вероника и ще знае, че ние сме го записали.
— Той ще я помоли да му каже това, което е казала на нас.
— Пак няма да е сигурен. И когато свърши с въпросите тя ще бъде доста разтърсена освен ако не е най-изпечената лъжкиня в близките седемнадесет щата.
— Що се отнася до мен — каза Дела горчиво, — бих казала осемнадесет щата.
— Толкова ли е зле? — попита Мейсън.
Дела Стрийт блъсна яростно копчето на асансьора.
— Всички тези приказки за давещ се мотор — каза тя — наистина поставя Адисън на местопрестъплението.
Те влязоха в асансьора, качиха се два етажа нагоре и тръгнаха към апартамента на Дела Стрийт.
Дела пъхна ключа в бравата, завъртя го и когато нищо не стана, каза:
— Какво мислиш е станало с бравата ми? Аз… Тя отново разтърси ключа.
— Не мога да го завъртя — каза тя. Мейсън се опита да отключи и каза:
— За Бога, Дела, май е отключено.
Той завъртя дръжката и вратата се отвори.
— Проклета да съм — каза Дела Стрийт. — Изглежда съм тръгнала без да пусна резето. Оставила съм отключено, за да можеш да влезеш в случай, че ти извикам сам да отвориш вратата.
— Мисля, че точно така направи. Не си спомням да съм те видял да пускаш резето.
— Би трябвало. Винаги го правя.
— Трудно е да си спомниш такива рутинни неща — каза Мейсън, — но съм сигурен, че не го пусна. Това, обаче, е без значение. Проблемът сега е да се опиташ да облекчим Адисън. Нещата изглеждат доста черни. Колата му е била там вероятно точно когато е било извършено убийството. Човекът е бил убит с неговия пистолет. Има свидетел, който ще го постави на местопрестъплението точно, когато са били направени изстрелите. А сега имаме и свидетел, който ще потвърди, че изстрелите са били направени с бърза последователност. Ясно е как полицията ще построи своята теория. Адисън, убиецът, стои отвън до автомобила си. Ферел е в стаята на втория етаж. Адисън се подпира на вратата на колата или може би се навежда и се подпира върху капака. Прицелва се внимателно и дърпа спусъка, изпраща един куршум през прозореца и в мозъка на Ферел. След това спокойно се обръща, изпразва пистолета, отваря барабана, изважда патроните, поставя ги в джоба си и захвърля пистолета.
— Защо изважда патроните? — попита Дела Стрийт.
— Явно човекът, който е извършил убийството — каза Мейсън — си е помислил, че ако полицията не намери патроните, които са били в пистолета и не докаже, че оловната смес на фаталния куршум е била същата като тази на останали в пистолета, няма да може да се докаже със сигурност с кой пистолет е било извършено убийството.
— Много е странно, че човекът изхвърлил пистолета на местопрестъплението, особено след като полицията може да провери номера на пистолета и да разбере кой го е притежавал.
Мейсън каза:
— Не забравяй, че както отбеляза Адисън, пистолетът вероятно е нямало да бъде намерен, ако полицията не е претърсвала нощем с фенери и ако стоманата не е отразила светлината им. Адисън изглеждаше изненадан, че пистолетът е бил намерен. Бил е зад някакви изгладени от потока камъни, с диаметър два фута и е можел да се забележи само от едно положение. Това, че полицейския фенер го е засякъл е било късмет или може би не, в зависимост от това как гледаш на нещата.