— Имате ли снимки на пистолета в положение, в което лежеше?
— Да, сър, също така имам снимка на камъка до него, която показва къде се е ударил пистолетът, когато е бил хвърлен от…
— Няма значение от къде е бил хвърлен — прекъсна го Бъргър. — Просто разкажете каквото знаете, не каквото предполагате.
— Да, сър, пистолетът се е ударил в този камък, след което е отскочил на разстояние от два фута. Има белези от стомана върху камъка и няколко дървени отломки. Пистолетът е имал дървена дръжка и едно малко ъгълче от тази дървена дръжка е било отчупено. Било е намерено в основите на камъка. Самият пистолет е бил на около осемнадесет инча разстояние.
— Оставил ли сте някакъв белег върху пистолета?
— Да, сър.
— Какъв?
— Поставих инициалите си върху дървената дръжка, след като пистолетът беше тестван за отпечатъци.
— Бяха ли открити такива?
— Не, сър, нямаше отпечатъци върху пистолета.
— Никакви?
— Никакви. Пистолетът е бил добре почистен.
Бъргър отвори малка чанта, която му подаде неговия асистент, извади един пистолет и го подаде на свидетеля.
— Това е пистолетът — каза свидетелят, след като го огледа.
— И така, направихте ли нещо, за да откриете притежателя на този пистолет?
— Да, сър. Бях допуснат до архивите и открих, че този пистолет е бил продаден на Джон Рейсър Адисън преди около единадесет месеца.
— Следователно вие показахте пистолета на обвиняемия?
— Да.
— И тогава какво се случи?
— Обвиняемият разпозна пистолета и призна, че е негов. След това направи изявление, за пръв път, че е дал назаем този пистолет на Едгар Ферел, който го е взел със себе си на риболов.
— Какво беше състоянието на пистолета, когато го намерихте?
— Пистолетът беше празен.
— Какво беше състоянието на цевта?
— По цевта имаше специфичен остатък от барут и следи от пресен барут.
— Разпитвайте — каза Бъргър.
— Няма въпроси — обяви Мейсън.
— Извикайте доктор Паркър С. Лорето — каза Бъргър.
Д-р Лорето застана на свидетелската скамейка, представи се като лекар и хирург, спомена, че се е занимавал известно време в общината с аутопсии, че е бил свързан с кабинета на следователя при смъртни случаи и че е извършил аутопсията на тялото на Едгар 3. Ферел.
— Каква е причината за смъртта? — попита Бъргър.
— Рана от изстрел, която започва от лявата страна на главата, малко зад ухото, върви нагоре, към предната част на главата и свършва в крайната стена на черепа от дясната страна.
— Това, разбира се, е казано на аматьорски език, за да бъде понятно — прибави доктор Лорето след малко.
— Куршумът минал ли е през мозъка?
— Да. Причинена е значителна вреда на мозъчната тъкан и обилно мозъчно кръвотечение.
— Тази рана ли е била причината за смъртта?
— Да, сър.
— Колко време, бихте казал, е живял човекът след получаването на тази рана?
— Незначително време. Съзнанието и движението са прекъснали веднага и смъртта е последвала след секунди.
— Значи човекът не е помръднал, след като е получил тази рана?
— Не. Човекът не е помръднал. Но тялото се е преместило, тъй като е паднало на пода, нямало е съзнателно движение.
— Извадихте ли фаталния куршум?
— Да, сър.
— И какво беше състоянието на този куршум?
— Сплескан на върха, но основата беше непокътната.
— Какво означава това?
— Това означава, че основата на куршума е запазила първоначалната си цилиндрична форма и белезите, останали от оръжието, което го е изстреляло, бяха очевидни.
— Оставихте ли някакъв знак върху куршума, за да може да бъде разпознат?
— Да, сър.
— Какъв знак оставихте?
— Гравирах инициалите си в основата на куршума.
— Ще ви покажа един куршум и ще ви попитам дали това е куршума, за който давате показания.
Бъргър се наведе напред, отвори драматично малък запечатан плик и изсипа един оловен патрон в протегнатата ръка на лекаря. Д-р Лорето огледа куршума със сериозен вид, обърна го между палеца и показалеца си и каза:
— Това е куршумът.
— И какво направихте с него?
— Занесох този куршум на Джордж Малден от отдела по балистика към кабинета на шерифа.