— Много добре. Чула си изстрелите. Чула си как пали колата. Чула си я да идва по пътя. Видяла си я да идва към теб.
— Да, сър.
— Опита ли се да вдигнеш ръка, за да я спреш?
— Не, не направих никакво движение, но погледнах фаровете, така че мъжът, който кара колата, да може — е, нали знаете, да ме види добре.
— И какво се случи?
— Колата не се движеше. Едва превключваше на висока скорост и точно след като ме подмина, спря и тръгна назад.
— И след това?
— След това господин Адисън ме попита дали искам да се кача.
— Това се отнася за господин Джон Рейсър Адисън, обвиняемия в случая, мъжа, който седи от лявата страна на господин Мейсън.
— Да, сър.
Бъргър каза с глас, лепкав от състрадание:
— Вероника, знам, че темата не е приятна, но ще ни разкажеш ли точно какво се случи. Кажи ни всичко.
— Ами — каза тя, — господин Адисън спря, върна се назад. Попита ме дали искам да се кача. През цялото време го преценявах.
— Какво имаш предвид?
— Ами прецених звука на двигателя. Познах, че беше голяма и скъпа кола по тихото мъркане. След това имах възможност да видя силуета когато мина покрай мен. Имаше достатъчно светлина от таблото в колата, така че успях добре да го огледам. Приличаше на преуспяващ бизнесмен, не от типа, с който си бях имала работа през последните тридесет-четиридесет мили.
— И какво направи?
— Усмихнах му се, благодарих му и му казах, че бих искала да отида в града, ако отива натам. Той каза, че отива и аз се качих.
— И говорихте ли?
— Да, говорихме — тя се усмихна и каза, — това е едно от задълженията на младата стопаджийка. Ако на хората им се говори, тя говори. Ако не им се говори, тя мълчи.
— А господин Адисън искаше ли да говори?
Тя се усмихна и каза:
— Мисля, че искаше аз да говоря.
— И ти какво направи?
— Говорих. Разказах му за себе си и му казах, че отивам в града, за да — ами за да се огледам и да потърся щастието си.
— И му каза, че си напуснала дома си?
— Да.
— И какво направи господин Адисън?
Вероника повдигна поглед и повиши глас:
— Искам едно нещо да стане съвсем ясно. Господин Адисън беше съвършен джентълмен, съвършен джентълмен.
— Да, разбирам — каза Бъргър, — но кажи ми, какво точно се случи.
— Ами той ме попита дали имам къде да отседна и аз му казах, че нямам и той ме попита колко пари имам, а аз се опитах да отбегна този въпрос, но той беше много настоятелен и когато се оказа, че имах съвсем малко пари и не знаех къде точно щях да отседна, той ми даде един бащински съвет. Каза ми, че едно момиче не може да прави подобни неща в голям град, че там е различно от малкия провинциален град и след това каза, че ще ми намери място, където да отседна.
— И какво направи?
— Спря колата на една бензиностанция, влезе и говори по телефона и когато излезе, каза, че съм имала стая в хотел и че всичко било платено.
— И след това?
— След това, когато пристигнахме в града, той ме закара до хотел „Рокауей“ и се погрижи да се регистрирам и администраторът каза, че стаята е вече ангажирана за мен и това е всичко, което знам.
— Видя ли се отново с господин Адисън?
— Да.
— Кога?
— Следобеда на десети отидох при него в неговия универсален магазин.
— По негова молба?
— Да.
— Какво се случи?
— Той ме изпрати до началник личен състав с визитка и — ами, беше ми намерена работа и започнах веднага.
— През цялото това време знаеше ли мръсните подробности около това изнудване?
— Не, сър.
Бъргър се обърна към Мейсън.
— Предполагам — каза той с укор, — че ще пожелаете да разпитате тази млада жена?
— При всички случаи — каза Мейсън, като се изправи на крака.
Бъргър каза отегчено:
— Законът ви дава това право. Започвайте.
— Майка ви жива ли е? — попита Мейсън.
— Да.
— И вие живеехте с майка си?
— Да.
— И вие напуснахте дома на семейството си?
— Домът на семейството ми — каза тя, като се усмихваше едва доловимо, — беше един ресторант. Аз сервирах по масите. Градът беше плачевно малък. Нямаше никакви възможности. Не можех да се срещам с никого освен с няколко непохватни, срамежливи млади мъже, на които им липсваше смелост и инициатива да станат и да се махнат.
— И вие се махнахте?
— Да.
— И стигнахте дотук на стоп?
— Да.
— Това е интересно — каза Мейсън. — Госпожице Дейл, колко време ви отне да стигнете дотук на стоп?
— Какво имате предвид?
— Вие сте млада, общителна и привлекателна и, предполагам, че не ви се налага да чакате много дълго, за да ви предложат превоз.
В очите на Вероника Дейл започна да се изписва паника.