— Ами не.
— И така, колко време ви трябваше, за да стигнете дотук от момента, в който напуснахте дома си?
— Не много дълго.
— Седмица?
— Аз… ами, вероятно. Да, предполагам.
— Значи сте била у дома си с майка си в този ресторант до преди седмица, преди да се срещнете за пръв път с господин Адисън?
Последва дълго мълчание.
— Не можете ли да отговорите на този въпрос?
— О, с уважението на съда! — каза Хамилтън Бъргър като се изправи на крака, с поведението на баща-пазител на момичето, а що се отнасяше до съда, на адвокат, чието търпение е напълно изчерпано. — Възразявам. Нека адвокатът да се ограничи в рамките на мястото и приблизителния час, в който е било извършено престъплението. Тази млада жена вече достатъчно е изстрадала. Просто защото е била там, където е видяла обвиняемия близо до местопрестъплението в часа, в който престъплението е било извършено не означава, че трябва да бъде поставена на позорен стълб от един безжалостен и отчаян защитник.
— Нито безжалостен, нито отчаян, Ваше благородие — каза жизнерадостно Мейсън. — Бих искал да разбера как тази млада дама се е озовала на онова място, в часа, който тя спомена. Тъй като всичко се крепи на часа, бих искал да го проверя.
— Мисля, че въпросът е в допустимите рамки на кръстосания разпит — отсъди съдията Кийтли, — но на съда му се струва, господин Мейсън, че разпитът на тази млада жена не трябва да излиза извън определени граници.
Отново последва мълчание.
— Отговорете на въпроса — каза съдията Кийтли.
— Мога ли да помоля за чаша вода? — попита Вероника Дейл с тих глас.
— Разбира се — каза Мейсън.
Но този път Хамилтън Бъргър скочи на крака и се втурна към свидетелската скамейка.
— Вероника — каза той, — не се претоварвай.
— Какво й има? — попита Мейсън. — Да не би нещо да не е в ред?
— Какво искате да кажете? — изръмжа Бъргър. — Това е съвсем в съзвучие с твоите предположения, страхливец такъв…
— На мен ми изглежда като здрава млада жена на двадесет години — каза Мейсън — При всички случаи трябва да е в състояние да отговори на въпроса относно времето, когато е напуснала дома си. Така както се суетите около нея, започвам да си мисля, че нещо й има.
— Нищо й няма — извика Бъргър.
Мейсън използва яростното бръщолевене на Бъргър, за да налее чаша вода и да я подаде на Вероника Дейл.
— Заповядайте, госпожице Дейл — каза той учтиво, — не бързайте, изпийте водата и когато приключите, просто кажете на съда кога сте напуснала дома си, кога точно сте напуснала онзи ресторант и майка си.
— Двадесетгодишна! — разгорещи се Бъргър. — Това младо момиче е дете, млада, неопорочена млада жена на осемнадесет, срещу която вие непрекъснато хвърляте кал, просто защото…
— Достатъчно, господа — каза съдията Кийтли. — Разпитът ще продължи по порядъчен начин и прокурорът ще се въздържа от лични обиди.
Съдията Кийтли погледна изпод гъстите си вежди към Вероника Дейл, която бавно отпиваше от водата, която Мейсън й беше дал. На челото му се появи сянка на неодобрение.
— Свършихте ли с водата? — попита Мейсън.
— Не.
— По-добре ли се чувствате? — попита загрижено Бъргър.
— Само леко отпаднала — каза тя.
Мейсън протегна ръка за чашата, но Вероника Дейл не му обърна внимание и продължи да отпива от водата бавно и замислено.
— Измислихте ли отговора? — попита Мейсън.
Тя го погледна и внезапно започна да плаче.
Мейсън внимателно взе чашата от пръстите й, отиде до масата, където седеше преди това, постави чашата на масата, седна и зачака.
Бъргър излезе напред, постави бащински длан на рамото на момичето.
— Няма, няма, Вероника — каза той, — почти свърши. Съдът ще те защити. Съдията Кийтли няма да му позволи да прави повече страхливи предположения. С уважението на съда, тази неоснователна, отвратителна инсинуация, това обвинение, че на тази млада жена й има нещо, са я разстроили и то по съвсем обясними причини. Чувствам, че всеки мъж в тази съдебна зала е почувствал как му кипи кръвта, когато колегата…
— Моля ви, въздържайте се от обиди — каза съдията Кийтли, очите му бяха насочени въпросително към лицето на Вероника Дейл.
Мейсън се облегна във въртящия се стол на масата, постави ръце зад тила си и зачака.
Спокойното и тихо очакване направи повече, отколкото биха сторили всякакви увещания, за да накара Вероника Дейл да се покаже в истинската си светлина.
— Ваше благородие — каза Хамилтън Бъргър след известно време, — ще подновя възражението си и мисля, че разпитът на тази свидетелка трябва да бъде прекъснат. Самият адвокат е виновен за състоянието на тази свидетелка. Той може да бъде благодарен единствено на себе си за тази инсинуация…