— Ами… не знам. Просто навик, това е всичко. Искам да знам с какви хора съм се возила.
— Добре, добре — намеси се Хамилтън Бъргър. — Младата жена е пътувала доста време на стоп. Не може да стои на едно място. Пътува от град на град. Приема да се вози с мъже. Е и какво? Това не пречи да се изясни факта, че е видяла Джон Рейсър Адисън приблизително на местопрестъплението и приблизително в часа, в който то е било извършено. И, Ваше благородие, след този строг разпит, тези отвратителни инсинуации, знам, а и Ваше благородие знае, че тя наистина се е качила в колата на Джон Адисън и че той е бил в онази къща във вторник вечерта. И Джон Рейсър Адисън няма да го отрече.
— Ще продължим с останалата част от случая в неговата логична последователност — каза съдията Кийтли. — Дайте ми този тефтер.
Той взе тефтера, прелисти страниците, намръщи се и каза на Вероника Дейл:
— Къде работите?
— Работя — т.е. работих в универсалния магазин преди да ме прибере полицията.
— Преди това къде работихте?
— От известно време не съм работила редовна работа.
— Е — каза съдията Кийтли — мисля, че имаме готова картина. Не е картина, която ми харесва, но не виждам причина да се задълбочаваме. Дори и ако на тази млада жена й липсва морал, това не може да бъде причина да се омаловажават нейните показания. Мисля, че разпитът беше достатъчно подробен.
— С изключение на това — каза Мейсън, — че аз искам да знам как се е озовала до този определен водосток в часа, в който тя твърди, че обвиняемият я е качил в колата си.
— Тя ви каза как се е озовала там — каза Хамилтън Бъргър.
— Но не може да го докаже — каза Мейсън. — Няма номер, който да покаже как се е озовала там.
— Тя разказа своята история и то няколко пъти — каза съдията Кийтли.
— Още един-два въпроса — каза Мейсън. — Да вземем тези номера, които сте написала преди да се качите при Джон Адисън. Номерът на Адисън е последният за деня. Това е защото той е бил последният, с когото сте се върнала, нали?
— Да.
— И вие признавате, че нямате номера на човека, с когото сте се возила непосредствено преди Джон Адисън.?
— Не.
— Но номера, който имате точно преди това — каза Мейсън, — хайде да го погледнем — 458533. Спомняте ли си тази кола?
— Не — каза тя, — съвсем не.
Изведнъж Адисън скочи на крака.
Мейсън му посочи с поглед да седне:
— Седни — каза той.
Но Адисън с изумление и изненада, изписани на лицето, изрече:
— Това е номерът на колата на Ферел!
— Какво? — възкликна Мейсън.
— Точно така — каза Адисън настойчиво. — Това е номерът на колата на Едгар Ферел.
Хамилтън Бъргър ожесточено запрелиства папките си:
— Трябва да има някаква грешка — каза той.
— Погледнете лицето на свидетелката, ако мислите, че има грешка — каза Мейсън. — След това, ако наистина искате да направите нещо, вземете отпечатъци на тази млада жена и ги сравнете с отпечатъците на загадъчната жена, която е била в къщата на Ферел непосредствено преди убийството.
И Мейсън драматично се върна до стола си и седна.
В съдебната зала настана адска глъч. Съдията Кийтли и пристава се опитаха напразно в продължение на няколко секунди да въдворят ред, след което съдията Кийтли каза:
— Искам тишина в залата! Ако наблюдаващите не могат да запазят спокойствие, ще бъдат изведени. Сега, да продължим с този случай по подходящ начин.
— Ваше Благородие — попита Бъргър, — мога ли да помоля за кратка отсрочка?
— Не — отсече съдията Кийтли. — Продължете с разпита, господин Мейсън.
— Ваше Благородие, преди да продължа с разпита, искаме да се вземат отпечатъци на тази свидетелка.
— Нямате право на такива изисквания — каза Бъргър. — Това е просто демонстрация…
— Ако си мислите, че е демонстрация — прекъсна го Мейсън, — погледнете отпечатъка върху тази водна чаша, която свидетелката държеше в ръка. Има отпечатък, който, както ще разберете, съвпада точно с единия от отпечатъците, които вашият свидетел каза, че е намерил в онази къща. Сега да вземем и другите отпечатъци.
— Да се вземат другите отпечатъци — каза съдията Кийтли. — Къде е свидетелят с отпечатъците? Да излезе и да разясним всичко това.
Джордж Малден излезе напред с малка кутия, която съдържаше принадлежности за вземане на отпечатъци.
Вероника Дейл му подаде ръката си. С лице безизразно като на восъчна кукла, тя го остави до вземе отпечатъци от пръстите й. Мейсън след това отиде до масата на Хамилтън Бъргър, където сравни отпечатъците с останалите. През цялото това време Вероника Дейл очевидно мислеше, но лицето й запази детското си изражение на абсолютна невинност. На челото й нямаше нито една бръчица.