Тя леко разтвори очи:
— Ами, разбира се. За кого другиго да мисля?
— И разказа, който измислихте за страстния женкар в закрития „Линкълн“ е пълна лъжа?
— Да.
— В действителност вие имате номерата на всички коли, в които сте се возила през онзи ден? Внимавайте, млада госпожице, защото можем да проверим всяка секунда от вашето време.
— Да — каза тя, — можете да проверите тези номера. Те всички ще ме помнят.
— Колко пари взехте през този ден?
— Около осемдесет долара.
— Това средна печалба ли беше?
— Справям се доста добре. През повечето от времето печеля най-малко толкова.
— Това е всичко — каза Мейсън. — Нямам други въпроси.…
— Аз нямам никакви — каза Хамилтън Бъргър. Съдията Кийтли каза:
— Мисля, че при дадените обстоятелства, Съдът ще направи отсрочка до утре сутринта в десет часа. Междувременно искам да бъде проверена всяка дума от разказа на тази млада жена и предлагам прокурорът и полицията да направят по-нататъшно разследване, за да се разбере какво точно се е случило на местопрестъплението и предлагам тази свидетелка да бъде обвинена в лъжесвидетелстване.
— Да, Ваше благородие — каза Хамилтън Бъргър съвсем сдържано.
— Съдът се разпуска — каза съдията Кийтли. Дела Стрийт грабна ръката на Мейсън:
— О, шефе — каза тя, — бяхте прекрасен! Просто прекрасен!
Усмихнатото лице на Пол Дрейк казваше: „Браво, Пери!“
— Добро начало — призна Мейсън, — и щастлив пробив. Благодарение на това, че имах разказа на майка й, можах да задам първите си въпроси, които изглеждаха невинни и рутинни, а бяха всъщност тези, на които тя не можеше да отговори. Ако се бях опитал да задам първо другите въпроси, цялата зала, включително и съдията, щяха да скочат върху мен в момента, в който се бях опитал да изкопча истината от нея.
— Сега какво ще правим? — попита Дрейк.
— Сега — каза Мейсън, — започва истинската работа. И като начало, Пол, ще вземеш списъка на номерата, ще накараш твоите хора да се свържат със собствениците на колите и да разберат колко от тях са били изнудвани от Ерик Хансел.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Пери Мейсън крачеше напред-назад в канцеларията си и от време навреме подхвърляше забележки през рамото си.
Дела Стрийт, седнала на секретарското си бюро, драскаше с един молив, правеше разни завъртулки и гледаше върха на молива, а умът й следваше промълвеното от Мейсън.
Пол Дрейк, седнал настрани в големия кожен стол, с крака провесени на едната странична облегалка, а гърба облегнат на другата, от време навреме вмъкваше по някоя дума.
Мейсън каза почти раздразнено:
— Проклетият случай представя една съвършена невероятност.
Той прекоси кабинета си още четири-пет пъти, след което продължи:
— Погледнете доказателствата! Някой е застанал отвън и е застрелял Ферел през прозореца, улучил го е с първия куршум, след това се е обърнал, изпразнил е пистолета като очевидно е стрелял във въздуха. След това е взел празните патрони от гнездото на пистолета и го е изхвърлил в речното корито. Това е безсмислено.
— Защо не? — попита Дрейк. — Човекът е бил мъртъв.
— Как е разбрал убиецът, че е мъртъв?
— Прицелил се е внимателно, застрелял го е в главата и го е видял да пада.
— Може само да го е одраскал — каза Мейсън. — Казвам ти, Пол, трябва да си много добър стрелец, за да стоиш на земята да стреляш през прозорец и да бъдеш абсолютно сигурен, че си улучил в главата. След това човекът трябва да е влязъл в къщата, да е отишъл до стаята, да е изгасил лампата и да е тръгнал. Човекът не би направил това.
— Защо не?
— Защото, ако е стрелял по Едгар Ферел и след това е влязъл в къщата, той е щял да държи пистолета при себе си. Щял е да има готовност в случай, че Ферел е бил само ранен и се е готвел да се бие.
— Откъде знаеш, че не го е направил?
— Защото доказателствата показват, че изстрелите са били направени в бърза последователност, не през еднакви интервали, но все пак през няколко секунди. Ето защо изстрелите са приличали на двигателя на камион.
Дрейк каза:
— Много добър стрелец, професионален стрелец…
— И това свежда нещата до моя клиент, Джон Адисън — каза Мейсън.
— По дяволите — измърмори Дрейк. — Може би е виновен.
Мейсън не каза нищо, само продължи да се разхожда.
Изведнъж се обърна.
— Ние всички допускаме най-баналната от всички основни грешки!
— Каква е тя, шефе? — попита Дела Стрийт.
— Разглеждаме това нещо от гледна точка на обвинението. Обвинението пресъздаде престъплението и ние тръгваме по пътя на тяхното пресъздаване. Хайде да се върнем до първоначалното положение. Дай да видя онези снимки, Дела.