Ърл Стенли Гарднър
Случаят с палтото от визон
1
Пери Мейсън и секретарката му Дела Стрийт излязоха от съда, където прекараха тежък ден. Разпитаният под клетва свидетел се бе оказал хитър и уклончив, адвокатът му ги заливаше с процедурни възражения и само благодарение на огромното си умение Мейсън бе успял да измъкне важните факти.
Адвокатът и секретарката му влязоха в ресторанта на Морис Албърг и се уединиха в дъното, в преградено със завеса сепаре. Дела въздъхна с облекчение и вдигна поглед към мъжественото лице на шефа си.
— Чудя се как издържаш. Аз съм като изцеден лимон.
Морис Албърг нарочно отпрати келнера и дойде лично да обслужи видния си клиент.
— Уморен ли сте, мистър Мейсън? — запита той.
— Ужасно — призна адвокатът.
— Сигурно цял ден сте били в съда?
Мейсън кимна.
— Взимахме показания, Морис — обясни Дела и посочи стенографския си бележник. — Аз ги записвах.
— Две двойни бакарди — поръча Мейсън, — с повечко лимон.
Морис предаде поръчката на келнера, после предложи:
— Имаме чудесни печени пилета. А пържолите са просто мечта.
Той целуна красноречиво върховете на събраните си пръсти.
— Какво е това, Морис? — засмя се Дела Стрийт. — Откъде го измисли?
— Кое, пържолите ли?
— Не, жеста.
Собственикът на ресторанта грейна в усмивка.
— От киното. Трябваше да видите обаче какъв боклук сервира онзи от филма — от пръв поглед си личеше, че пържолите му са като подметки.
— Остави жестовете сега — посъветва го Мейсън. — Дай ни две дебели, сочни пържоли, много картофи по лионски, филийки с масло и…
Той погледна въпросително към Дела Стрийт. Тя кимна.
— Чесън — добави адвокатът.
— Чудесно! — възкликна Морис Албърг. — Идвам веднага. Най-хубавите!
— Крехки и сочни — напомни Мейсън.
— Най-хубавите — повтори Албърг и изчезна зад зелената завеса.
Мейсън поднесе табакерата си към Дела Стрийт, запали цигарата й, сетне сам дръпна дълбоко от своята, бавно изпусна дима и притвори очи.
— Ако онзи стар козел беше казал истината веднага, вместо да увърта — изсумтя той, — щяхме да свършим за петнайсет минути.
— Е, нали накрая успя да го накараш да си признае.
— Накрая — подчерта Мейсън. — Все едно, че се опитвах да хвана живак с голи ръце. Щом му задавах въпрос, той започваше да говори за какво ли не, усукваше, извърташе, измъкваше се, подмяташе лъжливи улики, мъчеше се да промени разговора.
— Забеляза ли, че му зададе един и същи въпрос точно дванайсет пъти?
— Не съм броил колко пъти, но тъкмо с това обърнах хода на нещата. Задавах му въпроса, той започваше да разтяга локуми, аз го изчаквах, докато свърши, и отново му задавах същия въпрос със съвсем същите думи. Той се опитваше да ме подведе с нещо друго. Кимах внимателно, като че ли приемах всичко, и го подтиквах към нови постижения на словесното извъртане. Накрая му зададох същия въпрос със съвсем същите думи.
Адвокатът се подсмихна, когато си спомни случилото се.
— В крайна сметка това го пречупи — отбеляза Дела Стрийт. — След като се предаде, вече беше лесен.
Морис Албърг донесе коктейлите, които искряха розови и студени във високите чаши.
Мейсън и Дела Стрийт се чукнаха и мълчаливо вдигнаха тост. Съдържателят на ресторанта, който ги наблюдаваше от входа, сви рамене.
— Как само си говорите с поглед!
— Мистър Мейсън се уморява да говори с думи — отвърна Дела Стрийт леко смутена.
— Разбира се, на адвокатите им идва до гуша от приказки — изломоти Морис Албърг, замазвайки не тактичната си забележка.
— Пържолите ще станат ли скоро? — попита Мейсън.
Съдържателят кимна.
— Хубави ли са?
— Най-хубавите! — С жест, който приличаше на благословия, Морис излезе заднишком от сепарето и завесата падна след него.
Мейсън и Дела Стрийт изпиха коктейлите си на спокойствие, след това Албърг се появи отново с табла, на която бяха натрупани чинии с цвъртящи пържоли, картофи по лионски и нарязани франзели, апетитно препечени до златистокафяво и блеснали от разтопеното масло и настъргания чесън.
— Кафе? — попита той. Мейсън вдигна два пръста.
Албърг кимна, оттегли се и след малко се върна с голяма кана кафе, две чаши с чинийки, сметана и захар.
После в течение на няколко минути си намираше работа около тях: наля вода в чашите, провери дали има достатъчно масло. Очевидно не му се тръгваше. Мейсън хвърли многозначителен поглед към секретарката си.
— Не те разбирам, Морис — поде той. — Направи чудесен жест на гостоприемство, като взе поръчката ни, но да ни сервираш самият ти е ненужно престараване.