— Някаква вещ за осемнайсет долара. Това беше сумата, написана на гърба на разписката, и аз реших, че осемнайсет долара плюс един процент на месец, плюс…
— Правилно — прекъсна го Дрейк. — Що се отнася до парите, не си сбъркал. А сега ще ти кажа какъв беше предметът.
— Какъв?
— Пистолет.
— В добро състояние?
— Явно да. „Смит и Уесън“ калибър тридесет и осем, специален модел.
— Взе ли го?
Дрейк поклати глава.
— Полицията го взе.
— Коя полиция?
— Полицията в Сиатъл.
— Как така? Нали разписката беше в теб? Исках я изпратиш в Сиатъл и…
— Снощи — обясни Дрейк — полицаите в ресторанта, естествено, са питали Албърг какво знае за жената. Той твърдял, че нищо не знае, че тя търсела работа като келнерка, имала нужда от пари, било първо число от месеца и…
— Чух всичко това — обади се Мейсън. — Той ми го каза.
— Полицаите се поразтършували и разбрали, че чантата на жената е била взета от шофьора на линейката и занесена в болницата. Както е редно в такива случаи, бил направен опис на съдържанието й.
— Пострадалата е била закарана от пътната полиция, нали?
— Да.
— Продължавай.
— Намерили червило, ключове, които още не знаем откъде са, пудриера и разписка от заложна къща в Сиатъл.
— Още една?
— Точно така.
— И какво?
— Изпратили телекс в Сиатъл. Полицията се заела с разследването. Разписката била за пръстен с диамант. Съдържателят на заложната къща си спомнил жената и се сетил, че по същото време е заложила и пистолет. Полицаите видели пистолета. След това започнали да стават разни неща.
— Какво например?
— Не мога да разбера съвсем точно, но настъпило голямо раздвижване. Полицията здравата се е разшетала. Ресторантът на Албърг гъмжи от детективи.
— Къде е Морис?
— Не си единственият в неведение — заяви Дрейк.
Мейсън спря да подписва писмата.
— Не думай! — ядоса се той.
— Възможно е Албърг просто да е излязъл по работа — предположи Дела.
— Нещо друго, Пол?
— Албърг премълчал пред полицията за коженото палто, но една от келнерките се обадила. Разказала, че Албърг ти го е дал и че твоята секретарка излязла, облечена с него.
— Наблюдателни хлапачки, няма що.
— Аха — измърмори Дрейк. — Явно има известни търкания и ревност помежду им, от които мисля, че можем да се възползваме.
— Как така?
— Струва ми се, че Алберг иска да те подведе.
— Албърг ли? — учуди се Мейсън. — Боже мой, Пол, аз работя за него.
Дрейк кимна.
Дела Стрийт попи мастилото върху последното писмо, занесе купчината в стенографската стая, за да я приготви за изпращане, след това се върна и седна на бюрото си.
— Една от келнерките се казва Нолън, Мей Нолън. Възможно е да си въобразява, че Морис Албърг я заглежда — добави Дрейк.
— Той закача ли се с келнерките?
— Очевидно не — отвърна Дрейк. — И може това да е причина за част от неприятностите. Има много неща обаче, които трябва да се вземат предвид. Някои маси са за предпочитана заради бакшишите, а други не толкова и тъй нататък.
— Разпределението им става по старшинство, така ли?
— По симпатии — обясни Дрейк. — Поне момичетата мислят така.
— И какво ще ми кажеш за тази Мей Нолън?
— Тя е в кантората ми. Току-що взех показания от нея. Помислих си, че може би ще пожелаеш и ти да се срещнеш с нея.
— Разбира се — заяви Мейсън. — Ако Морис Албърг ми играе номера, ще му дам да разбере.
— Е, поговори с момичето и виж какво ще решиш — рече Дрейк.
— Добре, доведи я.
— Аз мога да изтичам и да я доведа, Пол — предложи Дела Стрийт, — ако вие с шефа имате нещо да дообсъдите.
— Не че има нужда, ама ме мързи, Дела. Ако си направиш този труд, ще е добре… Тя е в кантората ми. Телефонистката я познава. Просто я доведи тук.
— Да й се представя ли? — попита Дела Стрийт. — Искам да кажа: има ли някаква причина, поради която тя не трябва да знае, че…
— Никаква — прекъсна я Дрейк, — поне що се отнася до мен.
— Правилно — обади се Мейсън. — Върви, Дела. Разписката от заложната къща в Сиатъл в тебе ли е, Пол?
— В моя колега от Сиатъл. Обади се веднага, след като се свързал със заложната къша. Собственикът се държал като че ли са го хванали в небрано лозе.
— Защо, нещо нередно ли има?
— Предполагам, че не, но бил разтревожен. При тези обстоятелства моят човек предпочел да не се издава, като разбрал, че пистолетът е в полицията. Мейсън посегна към цигарите.
— Искаш ли, Пол? Дрейк поклати глава.
— Не сега.
Адвокатът точно палеше цигарата си, когато по коридора се чуха бързи стъпки и Дела Стрийт въведе една млада жена в кантората.