— Мис Нолън, това е мистър Мейсън. — Добър ден, Мистър Мейсън.
Мей Нолън беше около трийсетгодишна с изрусена коса. Лицето й носеше маската на постоянно добродушие, но сините очи над усмихващите се устни гледаха проницателно и студено.
— Седнете — покани я Мейсън.
— Благодаря — произнесе тя възможно най-изискано.
Дрейк подхвърли снизходително:
— Няма нужда от превземки, Мей. Просто разкажи на мистър Мейсън какво знаеш.
Тя го стрелна с гневен поглед.
— Не се превземам.
— Мисля, че погрешно разбрахте Пол Дрейк, мис Нолън — опита се да го оправдае Мейсън. — Той само искаше да каже, че можем веднага да пристъпим към същността на въпроса. Не критикуваше държанието ви, а само обясни, че няма нужда от излишни приказки.
— О, благодаря — усмихна се келнерката на Мейсън, премигвайки често. След това бързо се обърна към Пол Дрейк: — Нервите ми са страшно опънати днес. Не ми остана време да се наспя. Започваме в шест и работим до дванайсет и половина през нощта без никаква почивка.
— Доста изморително е, нали? — заинтересува се Мейсън.
— Понякога.
— Масите винаги ли са пълни?
— Зависи какъв ден е. В събота вечер е препълнено. А в понеделник няма толкова много работа. Но, разбира се, всяка вечер през най-напрегнатите часове е пълно. Към десет поутихва — освен в събота. Следва около час почивка, но напрежението започва отново, когато свършат театралните представления.
— Явно никак не е лесно — обади се съчувствено Дела Стрийт — през цялото време да си на крак.
— Това е най-малкото, мила — отвърна й Мей Нолън. — Много има какво да си пати човек с работа като тази… Господи… Но какво да ви разправям. Какво ви интересуват моите неприятности… Най-лошото не е в самата работа, а в хората, които са неблагодарни, които те ругаят за собствените си грешки… Някой си поръчва говеждо печено и забравя да каже, че го нека по-сочно, по-късно се кълне, че е казал, и го връща, ако не е приготвено както го обича… Ох, какъв смисъл има да говоря?
— Но нали питате клиентите как предпочитат да се приготви месото, когато взимате поръчката? — рече Дела Стрийт.
Мей Нолън й хвърли леден поглед.
— Просто дадох това като пример, мила.
— Канеше се да ни съобщиш нещо за Дикси Дейтън — обади се Пол Дрейк.
— А, така ли?
— Така ми се струва.
— Защо да си развързвам езика? Каква ще ми е ползата?
— Вероятно никаква — отвърна й Мейсън.
Тя го изгледа замислено.
— Идвате в ресторанта от време на време. Обслужвала съм ви.
Мейсън кимна.
— И — продължи тя — давате големи бакшиши… Но в повечето случаи сядате в сепаретата, нали?
— Обичам уединението — обясни Мейсън. — Когато се храня, искам да се отпусна, а ако съм в големия салон, се случва да ме разпознаят.
— Случва се? Трябва да чуете какво говорят хората. Знам как се чувствате. Не ви виня… Мисля, че съм ви обслужвала не повече от два пъти за цялото време, откак работя там. Предполагам, че някога ще получа привилегията да сервирам в сепаретата, ако се задържа достатъчно дълго. Но сигурно ще пукна, преди оня келнер, който ги е стиснал, да ги отстъпи.
— Доколкото си спомням, вие сте много сръчна келнерка — похвали я Мейсън. — Ако съм ви давал големи бакшиши, то мога да ви уверя, че е било, защото обслужването е било повече от добро.
— Е, много ви благодаря за милите думи. Рядко чуваме такива. Та както ви казах, когато сядате в големия салон, хората започват да заничат и да си шушукат. А когато взимам поръчките на другите маси, ми правят знак да се наведа и питат: „Не седи ли на онази маса известният Пери Мейсън?“ И аз им кимам. И след това знаете ли какво искат да разберат, мистър Мейсън?
— Какво? — Адвокатът смигна на Пол Дрейк.
— Коя е жената с вас.
— И вие какво им отговаряте?
— Отговарям им, че не им влиза в работата, и млъквам.
— Щеше да ни разказваш нещо за Дикси — намеси се Пол Дрейк.
— Нима? Може вие да си мислехте така, но аз…
Мейсън се обърна към Пол Дрейк:
— Знаеш ли, Пол, има нещо странно в тази Дикси Дейтън.
— В какъв смисъл? — попита Дрейк, като улови погледа на адвоката.
— Като че ли не е на мястото си — обясни той. — Не знам как точно да се изразя, но имам чувството, че Морис Албърг май я покровителства.
— И аз чух нещо такова — съгласи се Дрейк. — Но явно на Мей вече не й се приказва за това.
— Развързах си езика повече, отколкото трябва — измърмори келнерката.
Мейсън не й обърна внимание и продължи да говори на Пол Дрейк:
— Тъй като познавам Албърг от доста време, уверявам те, че ако е покровителствал Дикси Дейтън, можеш да бъдеш напълно сигурен, че е било заслужено — заради работата й. Вероятно преди това е сервирала в някои от най-изисканите ресторанти в страната и Албърг го е знаел…