— Имам неприятности — въздъхна собственикът на ресторанта. — Сигурно всички имаме. В наше време никой не ще да работи освен началството… Все едно. Вие, приятели, сте дошли тук, за да забравите неприятностите си. Хапнете си спокойно.
Зелената завеса се спусна отново. Щом Мейсън довърши пържолата си, Албърг пак се приближи.
— Морис очевидно има проблеми, шефе — заключи Дела Стрийт.
Мейсън вдигна поглед.
— Ама че идиотщина! — не се сдържа Албърг.
— Кое? — попита Мейсън.
— Тази моя келнерка — направо е луда, абсолютно луда!
— Мисля, че проблемът е юридически, шефе — обади се Дела Стрийт закачливо. — По-добре внимавай.
— Точно така, по дяволите, юридически проблем е — избухна Морис Албърг. — Как бихте постъпили вие с момиче като това?
— Какво му е на момичето? — полюбопитства адвокатът.
— Работи при мен от пет дни. Днес е първо число от месеца — време за плащане. Казах й това. Приготвил съм й чека. Като я гледам, явно е зле с парите. А малко след като вие дойдохте, тя се изпари.
— Как така се „изпари“? — заинтересува се Мейсън.
— Излезе през задната врата и не се върна.
— Може Да е отишла до тоалетната — намеси се Дела Стрийт.
— Тогава какво ще търси на улицата?! — възрази Морис Албърг. — Измъкнала се през задната врата, хвърлила престилката си и дим да я няма. И при това без шапка, без палто, хем знаете какъв студ е.
— Може би не е имала палто — предположи Дела Стрийт.
— Разбира се, че има. Оставила го е в шкафа. Някога е било чудесно палто. Сега е проядено от молци.
— Проядено от молци? — учуди се Мейсън. — Какво е палтото?
— От най-хубавите.
— Би ли уточнил, Морис? — запита Дела.
— Визон — най-хубавият, прояден от молци.
— Продължаван, Морис — подкани го Мейсън, — нека да чуем какво още те гризе.
— Ами… не ми харесва тази работа. Обзалагам се, че полицията я търси.
— Защо мислиш така?
— Жената, която мие съдовете, я видяла през прозореца, който гледа към уличката. Хвърлила си престилката на земята и побягнала като луда. Заряза и мен, и чека с надницата си за пет дни, и коженото си палто, и ресторанта, пълен с разгневени клиенти. А аз не подозирах — мислех, че обслужва масите и всичко е наред. После звънецът зазвъня — ето, и сега продължава, чувате ли? Дела Стрийт кимна.
— Готвачът — продължи Албърг — го натиска, когато храната е готова за сервиране. Сега там са се натрупали поръчките на нашата Дикси. Мислех, че обслужва някоя маса, а тя се изпарила. И какво следва от това? Храната изстива, клиентите побесняват, а момичето се носи по улицата като антилопа. Що за идиотщина!
— Е, и какво направи ти? — попита Мейсън.
— Накарах другите момичета да поемат по още една маса и аз самият се хванах за работа. Ама какво чудо, умът ми не го побира! Работи пет дни и после побягва като заек.
Мейсън бутна чиниите настрана. Погледът му издаваше, че е заинтригуван.
— Тя знаеше, че ще й платиш, така ли?
— Да. Исках да й дам парите преди половин час. Беше заета. Каза, че ще си ги вземе по-късно.
— Значи не е имала намерение да напуска, поне тогава.
Албърг сви рамене.
— Следователно — продължи Мейсън, — щом е хукнала така внезапно, някой е влязъл и я е изплашил.
— Полицията — реши Албърг. — Търсят я. Моля ви да поемете моята защита.
— Идвали ли са детективи? — попита Мейсън.
— Май не… Чисто и просто тя се изпари.
— Бих искал да видя палтото й, Морис.
— Палтото — повтори Морис. — Точно то ме тревожи. Какво да правя с него? Парите са си нейни. Може да ги получи когато поиска. Но палтото — ами ако е ценно? Кой ще отговаря за него? Какво да го правя?
— Остави го някъде на съхранение — посъветва го Мейсън. — Дай да му хвърлим един поглед.
Албърг кимна и отново изчезна.
— Сигурно е видяла някой да влиза — я детектив, я някой друг… — предположи Дела Стрийт.
— Почакай — прекъсна я Мейсън. — Нека да не прибързваме с изводите, Дела. Първо да огледаме палтото.
Албърг го донесе. Дела Стрийт неволно възкликна:
— Жалко! Ах, колко жалко!
Дори от разстояние се забелязваше, че палтото е проядено от молци. По предницата му съвсем ясно личаха проскубаните дупки в гладката лъскава кожа. Щетите може би нямаше да бъдат толкова очебийни, ако беше някое по-евтино палто, но на тази разкошна кожа личаха съвсем ясно.
Дела Стрийт стана от масата, грабна палтото, намери бързо марката му и възкликна:
— Господи, шефе, та това е истински визон от „Колтън и Колфакс“!
— Навярно го е купила преоценено — намеси се Албърг.
— Едва ли — усъмни се Мейсън. — Струва ми се, че не би било трудно да се поправи. Има места, на които биха могли да се зашият нови парчета… Да, погледнете…