— Е — промълви Албърг, — туй наистина е труден въпрос.
— Разкажи ни как тя избяга — подкани го Мейсън. — Какво точно се случи, Морис? Трябват ни факти, а не твоите свободни съчинения.
— Ами тя просто си излезе — заразправя Албърг, — както ви казах. Чух, че звънецът, който готвачът натиска, когато храната е свалена от печката и е готова за сервиране, иззвъня няколко пъти. Не обичам да го чувам, защото означава, че келнерките не успяват да се справят с работата.
— Колко келнерки имаш? — попита Мейсън.
— Пет и един мъж, който обслужва сепаретата в тази част на ресторанта. Работи при мен отдавна. Най-добре е да сервираш в сепаретата, защото там се получават най-големи бакшиши.
— Добре, продължавай, какво стана с келнерката?
— След като чух звънеца, няколко пъти ходих да проверя какво е положението. Храната в чиниите, натрупани на полицата до печката, изстиваше. Запътих се да се разправя с келнерките. Тогава един от клиентите ме спря с въпрос защо храната се бави толкова. Попитах го кой го обслужва и той ми я описа. Разбрах, че е Дикси. Потърсих я наоколо. Нямаше я. Всичката храна на полицата беше за масите на Дикси. Изпратих едно от момичетата в тоалетната. „Измъкни я оттам — рекох, — не ме интересува лошо ли й е, или не, измъкни я оттам.“ Но тя не беше там. Тогава жената, която мие съдовете, ми каза, че я видяла. Излязла през задната врата и избягала по уличката. Както обикновено, когато се случи нещо непредвидено, човек първо трябва да се погрижи за клиентите, така че накарах момичетата да разнесат храната по масите, всяка от тях да поеме по още една маса и… После дойдох при вас да ви се оплача.
— Келнерката дружеше ли с някое от момичетата?
— С нито едно. Все си мълчеше.
— Никакви приятелки ли нямаше?
— Държеше се настрана. Другите келнерки я смятаха за надута — заради това и заради палтото от визон.
— Аха, ясно… — промърмори Мейсън.
Един келнер дръпна зелената завеса и докосна Албърг по рамото.
— Извинявай, шефе, дошла е полицията.
— Ох — изпъшка Албърг и безпомощно погледна през рамо. — Настани ги в някое сепаре, Тони. Не искам хората в ресторанта да видят как полицията ме разпитва… Знаех си, че работата й не е чиста… — Всички сепарета са заети — прекъсна го келнерът.
Албърг изстена.
— Покани ги тук — предложи Мейсън.
Лицето на съдържателя на ресторанта просветна.
— Наистина ли нямате нищо против?
— Щом сме стигнали дотук, по-добре да караме докрай.
Албърг се обърна към келнера:
— Цивилни ли са или в униформа?
— Цивилни.
— Доведи ги — нареди той. — Донеси още няколко стола, Тони, кафе и пури, хубави пури — от най-хубавите.
Келнерът се оттегли. Албърг се обърна към Мейсън:
— Много мило от ваша страна, мистър Мейсън.
— Дреболия. Още повече, че умирам от любопитство. Как мислиш, какво търсят?
— Какво търсят? Какво търсят? — развълнува се Албърг. — Търсят момичето, разбира се, и палтото от визон. Дори и да не е било откраднато, ще го вземат като доказателство. След две седмици ще го носи приятелката на полицая. Какво да правя с него? Аз…
— Слушай — намеси се Дела Стрийт, — сложи го на облегалката на стола ми. Ще помислят, че е мое.
Албърг бързо метна палтото на облегалката на Дела Стрийт.
— Не бих искал да крия нищо от тях — измърмори той, — но не ми се ще да намерят тази дреха тук. Знаете как ще изглежда историята във вестниците: „Полицията намира откраднато визоново палто у една от келнерките в ресторанта на Албърг“ — и всички веднага ще си помислят, че е откраднато от някоя клиентка.
Завесата се вдигна и келнерът каза:
— Тук, моля.
Двама цивилни полицаи влязоха в сепарето. Единият от тях посочи Албърг.
— Този е.
— Здравейте — поздрави другият. — Сядайте, момчета, сядайте — разбъбри се Албърг. — Всички сепарета са заети, а ние с моя приятел точно разговаряхме, така че той предложи…
— Това е Мейсън, адвокатът — прекъсна го единият от полицаите.
— Точно така. Точно така. Пери Мейсън, адвокатът. Е, момчета, какво има? С какво мога да ви бъда полезен?
— Господа, мис Стрийт, моята секретарка — представи я Мейсън.
Полицаите изсумтяха в отговор. Никой от тях не каза името си. Говореше по-дребният от двамата. Келнерът донесе още два стола, кафе и пури.
— Мога ли да ви предложа още нещо? — попита Албърг.
— Не е необходимо — отказа същият полицай. — Кажи му да донесе една голяма кана кафе. Аз го обичам с много сметана и захар. Колегата ми го пие чисто. Е, Албърг започвай по същество.
— За какво?
— За келнерката, знаеш.