— За коя келнерка?
— За тази, която избяга — отвърна полицаят. — Хайде да не губим време в празни приказки. Какво, по дяволите, те прихваща? Да не си замесен?
— Не разбирам — рече Албърг. — Защо питате мен? Тя работеше тук. Забелязали сте я и тя ви е забелязала и е избягала.
Полицаите размениха погледи. Този, който водеше разговора, попита:
— Какво искаш да кажеш с това, че ни е забелязала?
— Не ви ли е забелязала?
— Не, по дяволите!
— Тогава защо избяга? — учуди се Албърг.
— Точно това сме дошли да ни обясниш.
— А откъде знаете, че е избягала?
— Някой се опитал да я накара да се качи в една кола, която била паркирана на уличката. Тя се дърпала. Мъжът имал пистолет. Стрелял по нея два пъти. Тя побягнала, стигнала до улицата и една кола, която бързала да мине, преди да се смени светлината на светофара, я блъснала. Шофьорът в нея не е виновен. Светофарът на ъгъла давал зелено. Човекът в другата кола, онзи с пистолета, се измъкнал на заден ход от уличката и бързо избягал.
Морис Албърг прокара ръка по плешивото си теме.
— Ах, дявол да го вземе!
— Та затова искаме да научим какво има около нея, какво се е случило. Носила е чантата си. Така разбрахме, че се казва Дикси Дейтън и че работи тук. Свидетели заявиха, че е келнерка, която излязла тичешком от уличката. Пред задния вход намерихме келнерска престилка. Жената, която мие съдовете, твърди, че е хукнала с всичка сила. Грабнала чантата си и дори не спряла да свали престилката си, докато не излязла навън… А сега ни кажи какво знаеш за нея.
Морис Албърг поклати глава.
— Току-що разказах на мистър Мейсън всичко, което знам. Дойде да работи тук. Изглежда, се нуждаеше от пари. Бях приготвил чека да й платя.
— Как е истинското й име?
— Дикси Дейтън — това е името, което ми каза.
— Прилича на фалшиво.
— И на мен ми се стори така — призна Албърг, — но това име ми даде и аз го написах на чека.
— Има ли номер на социална осигуровка?
— Разбира се.
— Кой е?
— Не мога да си спомня. Написан е на гърба на чека.
— Ще го видим, Какво я накара да избяга?
— Нямам представа.
Изглежда, полицаите смятаха, че по-важно е да допият кафето си, вместо да направят оглед.
— Някой видял ли е от какво се е уплашила?
— Май че не.
— Върви да провериш.
Морис стана и отиде в ресторанта. Дела Стрийт се усмихна любопитно.
— Господи, как успяхте да се появите толкова бързо?!
— Извикаха ни по радиото — обясни един от полицаите. — А вие какво общо имате с тази история?
— Нищо — отвърна Мейсън. — Точно привършвахме вечерята и си говорехме с Морис. Той ни разказа за келнерката, която избягала.
— А той откъде е разбрал?
— Поръчките се натрупали, храната изстивала, а клиентите започнали да се оплакват от обслужването.
В този момент Албърг се върна.
— Не можах да разбера какво я е уплашило, освен…
— Коя маса е обслужвала?
— Някоя от четирите, които й бях определил. Тръгнала с таблата, на която имало три чаши с вода и тон чинийки с масло. Само това знаем със сигурност и нищо повече.
— Три чаши? — натърти Мейсън.
— Точно така.
— Ето ти и ключа към загадката — рече полицаят. — Обикновено хората вечерят сами, на двойки или четворки. Група от трима души е нещо необичайно. Това обяснява нещата. На една от масите й е имало трима души? Тръгнала е да занесе поръчката и ги е познала. Или те са я познали.
Албърг кимна.
— Къде са тримата?
— Все още тук. Но не бих искал да ги разпитвате.
— Защо?
— Защото са ядосани, задето трябваше да чакат.
— Няма значение — отсече полицаят, — ще ги разпитаме.
— Не може ли да стане по-незабелязано?
— По дяволите с тези глупости! — кипна полицаят. — Някой се е опитал да убие момичето. Тя се е изплашила от хората на онази маса. Какво ще им цепим басма! Ще бъдат страшни късметлии, ако не ги закараме в Управлението. Хайде, Бил, да вървим.
Полицаите допиха кафето и дръпнаха столовете си назад. Албърг ги последва, като протестираше нерешително. Мейсън погледна към Дела Стрийт.
— Горкото момиче — промълви тя.
— Хайде да хвърлим един поглед — предложи Мейсън.
— На какво?
— На тримата.
Той тръгна напред и избра място, откъдето можеха Да наблюдават масата, до която Морис Албърг заведе полицаите. Те не си дадоха никакъв труд да прикрият намеренията си. Всеки трябваше да разбере, че не се шегуват.
Компанията се състоеше от двама мъже и една млада жена. Мъжете бяха прехвърлили средната възраст, а жената беше към трийсетте.
Полицаите дори не сметнаха за нужно да седнат и да се престорят, че са техни приятели. Те застанаха до масата и проведоха разпита. Проведоха го основно. Поискаха им шофьорските книжки, карти и всякакви други документи за установяване на самоличността.