— И какво?
— Нищо. Пет секунди тишина и после всичко изключи.
— А след това?
— След десет-петнайсет минути отново се заговори, но бяха други хора. Някакъв мъж и жена, която настояваше: „Казвам ти, че тя остави съобщение някъде.“ Мъжът отговори: „Нямаме време да го търсим. Как го остави?“ Жената рече: „Сигурно го е написала с червило“, а мъжът отвърна: „Дай ми червилото си и ще уредим това.“
— И после?
— После се чуха още някакви шумове и апаратурата изключи.
— Какво стана после?
— После дойдохте вие, мистър Мейсън, и предполагам, че знаете какво стана по-нататък не по-зле от мен. Когато ви чух да се обаждате на Пол Дрейк, за да изпрати хора, реших, че е време да се махам. Положението ставаше опасно. Работата, за която ме бяха извикали, явно не беше обикновена, чух ви да споменавате неща, които силно ме разтревожиха. Струваше ми се, че ако си отида, никой няма да разбере, че съм бил там. Биха си помислили, че апаратурата е записвала сама.
Мейсън кимна.
— Чак когато се прибрах вкъщи — продължи Фулда, — осъзнах каква глупава грешка бях направил. Бях взел записите със себе си.
— Искате да кажете, че бяхте записали повече от един диск?
— Не, но когато си тръгнах, машинално заредих наново апаратурата. Толкова свикваме да правим това, че то се превръща във втора природа. При едно зареждане записът може да продължи два часа и трийсет минути, а пък аз не исках да изпусна нищо. Тази апаратура обаче има един недостатък, който все още не са успели да избягнат. Да предположим, че работи автоматично и вие влизате и разговаряте с някого в десет часа вечерта. Излизате и затваряте вратата. Пет секунди по-късно апаратурата се самоизключва. После, в три часа през нощта, някой идва, отваря вратата и започва да говори. Дори шумът от движение на хора из стаята веднага задвижва релето и включва апаратурата… Но когато после прослушаме записа с клиента, звучи като че ли разговорът се е водил без прекъсване, с изключение на паузата от пет секунди. Нищо не показва, че единият разговор е бил в десет часа вечерта, а другият, който идва непосредствено след нето, се е провел в три през нощта. Поради тази причина се налага апаратурата да бъде контролирана… Е, това е всичко.
— А от какво се страхувахте толкова много?
— Мислех, ако никой не открие, че стаята се е подслушвала, да се върна и да си прибера апаратурата, но щом са разбрали… А Морис ми каза, че се крие и… ще възникнат усложнения. Полицията никак не обича да ходим и да подслушваме така по хотелите. Винаги е за предпочитане, когато е възможно, да се използва някое частно помещение вместо обществено място като хотел… И ако случаят е в ръцете на полицията, ще стане ясно, че съм бил там, защото могат да прослушат записите и да открият кога е започнал разговорът. Предполагам, че полицията ще знае например приблизително по кое време сте влезли в онази стая, а нощният администратор ме видя, когато излизах. Ако полицията се заеме с този случай, аз здравата ще загазя.
— Вярно — съгласи се Мейсън. — Полицията вече се зае със случая. Вие наистина загазихте.
От кухнята нахлу мирис на току-що направено кафе. Мейсън посочи към телефона.
— Обадете се в Управлението на полицията.
Фулда се поколеба.
— Толкова дълбоко съм затънал вече, че…
— Обадете се в Управлението на полицията. Искайте да ви свържат с отдел „Убийства“. Опитайте да влезете във връзка с лейтенант Траг. Разкажете му всичко, което знаете.
— Как да обясня факта, че се обаждам в отдел „Убийства“?
— Кажете, че аз съм ви посъветвал — отговори Мейсън.
Фулда се поколеба.
Откъм вратата, разделяща кухнята от трапезарията, се чу резкият глас на жена му:
— Артър, нали чу? Мистър Мейсън знае най-добре.
Фулда хвърли поглед към Пол Дрейк, но неговото лице бе сякаш каменно.
— Е, добре… — измънка неохотно Фулда и отиде до телефона.
Той позвъни в Управлението на полицията, попита за лейтенант Траг, разбра, че го няма, и остави името и телефона си.
— Предайте на лейтенант Траг да ми се обади веднага щом дойде. Предпочитам да говоря с него. Става въпрос за звукозаписна уредба… Точно там — хотел „Киймънт“… Добре, ще си бъда вкъщи. Кажете му да ми се обади. Ще чакам до телефона.
Той затвори и се обърна към Мейсън:
— Надявам се, че постъпих правилно.
Мейсън, който беше застанал до прозореца, се обърна и подхвърли през рамо:
— Току-що ти спасих разрешителното, проклет глупак такъв! Точно в този момент лейтенант Траг паркира колата си пред къщата. Това обаждане ще ти спаси живота.
— Лейтенант Траг! — възкликна Фулда. — Как, по дяволите, пристигна тук толкова скоро?