— Направи ли го?
— Разбира се. Отидох до един уличен телефон. Позвъних и попитах: „Коя, по дяволите, е Милдред?“
— И какво се случи?
— Мислех, че е клопка. Очаквах да цъфне полицията. Намирах се в улична кабина, откъдето можех бързо да се измъкна.
— И?
— Онази Милдред искаше да поговорим. Казах й, че не мога да се занимавам с нея. Нямах време за разговори. Подканих я бързо да обясни какво иска. Тя рече: „Не ставай глупак. В опасност си. И Дикси е в опасност. Аз знам кой уби полицая.“ Мислех, че е клопка. Попитах я: „Така ли? Много си умна. Кой уби полицая?“ Тя отвърна: „Джордж Файет.“ Попитах я откъде знае и какво я засяга. Тя заяви, че Файет я бил измамил. Изневерил й с друга жена. Нямало да търпи това. По дяволите Файет! Ако сме се срещнели в хотел „Киймънт“, щяла всичко да ми разкаже и да ми даде доказателства. Дявол да го вземе, какво щяхте да направите вие?
— Какво ли? — възкликна Мейсън. — Веднага щях да се обадя на адвоката си.
— А, не веднага — възрази Албърг. — Достатъчно дълго бях стоял в телефонната кабина. Не исках да разберат откъде се обаждам. Казах й: „Добре. Чакай на този телефон. Пак ще ти се обадя.“ И така, какво да направя? Преди време една келнерка се опита да ме изнуди. Наех ловък детектив. Той записа всичко на магнетофон. По този начин бързо се справих с нея. Така че си казах: „Ще постъпя хитро. Ще взема звукозаписна уредба и ще повикам мистър Мейсън.“
Мейсън се намръщи.
— Ами ако беше полицейска клопка?
— По дяволите, какво от това? Трябваше да рискувам. Бях в опасност. Не можех да се върна в ресторанта. Ресторантът е моят бизнес. Ако не се върна, край с бизнеса. Налагаше се да действам. Има и още нещо, което не знаете. Щом Дикси погледне някое число, то моментално се запечатва в паметта й. Докато Дикси работеше при мен, не ползвах телефонен указател. Покажех ли й веднъж някой номер, тя го запомняше. Много е способна, става ли дума за числа, за всичко, свързано с цифри.
— Е? — подкани го Мейсън.
— Когато побягнала от Файет през задната врата на ресторанта, видяла колата да идва право към нея. Дикси й хвърлила един поглед. Забелязала регистрационния номер. Вътре имало човек с пистолет. Тя хукнала отново и той стрелял, но Дикси запомнила номера.
— Продължавай — рече Мейсън.
— Тя ми го каза. Аз не съм толкова глупав, а имам и връзки. Проверих. Колата е регистрирана на името Хърбърт Грантън. Дикси си спомни, че Грантън е името, което Файет използва от време на време, когато се прави на почтен. И така, вече разполагахме с един скрит коз. Някой умен адвокат можеше да успее да ни помогне, ако откриехме тази кола и ако там има дупка от куршум.
— Продължавай — повтори Мейсън.
— Накарах детектива да отиде пръв в хотел „Киймънт“. Той огледал мястото. Инсталирал подслушвателното устройство. Каза ми, че ще се настани някъде, откъдето да слуша. Всичко беше подготвено. Изчаках да мине полунощ и позвъних на момичето. Рекох й: „Добре, Милдред, ела в «Киймънт». Стая седемстотин двайсет и едно.“
— Тя ли спомена първа хотел „Киймънт“?
— Да.
— Ти не се ли усъмни?
— Разбира се, че се усъмних, но какво можех да направя? Казах й: „Не в «Киймънт». Някъде другаде.“ Тя отвърна: „Не мога, в опасност съм. Файет ще ме убие. Ако усети какъв номер му готвя, с нас е свършено. Аз съм в «Киймънт» и не смея да изляза. Вземи стая тук. Дай ми номера й. Аз ще дойда при теб. Ще ти дам доказателствата.“ И така наех стая осемстотин и петнайсет. Взех я за Дикси. Регистрирах я като мисис Мадисън Кърби и платих в брой.
— Сега картината започва да ми се изяснява — рече Мейсън, — но защо… Е, няма значение. Разкажи какво се случи.
— Тогава ви се обадих. Всичко беше готово за подслушването. Уговорих среща с онова момиче. Отидохме с Дикси в стаята.
— Ти имаше ли пистолет? — попита Мейсън.
— Разбира се, че имах. Защо не, по дяволите?
— Добре, продължавай.
— Исках да бъдете там през цялото време. Ако беше работа на полицията, щяхте да се окажете находчивият адвокат. Ако беше някаква свидетелка и наистина разполагаше с доказателства, щяхте да оправите положението.
— Какво стана? — попита Мейсън.
— Бях разтревожен. Непрекъснато се тревожа. Колкото повече остарявам, толкова повече се тревожа. Мисля за това, мисля за онова. Все се тревожа. Прекалено много отговорности. Прекалено много неприятности с персонала. Да се поддържа бизнеса става все по-скъпо. Тревоги, тревоги, тревоги. През цялото време тревоги.
— Разказвай нататък.
— Тревожех се да не заспите отново, след като говорихте с мен. Тогава щеше да стане лошо. Като пристигнахме в „Киймънт“, накарах Дикси да ви позвъни. Просто да се увери, че не сте заспали.