— Дикси Дейтън.
— Коя по-точно?
— Какво искате да кажете?
— Вече говорих с една млада жена, която заяви, че е Дикси Дейтън.
— О, мистър Мейсън! Това е било клопка, която са ви поставили, след като ме отвлякоха. Виждала съм ви в ресторанта на Морис и вие сте ме виждали — може и да не сте ме забелязали, но ще се сетите. Вие с мис Стрийт минахте точно покрай мен, когато… когато се опитах да избягам и бях блъсната от…
— Къде сте сега?
— В женското отделение за задържани.
— Откога сте там?
— От около девет сутринта.
— Какво искате?
— Искам да разговарям е вас за случилото се.
— Защо не ми се обадихте по-рано?
— Не ми позволиха. Водиха ме на различни места и ме нареждаха заедно с други затворнички за разпознаване.
— Идвам — каза Мейсън.
Той затвори телефона, благодари на дежурния служител, взе асансьора, отиде в женското отделение за задържани и заяви:
— Познавате ме, аз съм адвокат. Искам да видя Дикси Дейтън. Необходим ли ми е пропуск?
Надзирателката се усмихна:
— Всичко е уредено, мистър Мейсън. Знаех, че тя иска да ви види, и когато чух, че сте в зданието, накарах да ви изпратят пропуск. Всичко е наред. Можете направо да влизате.
— Охо, това се казва съдействие — възкликна Мейсън.
— Стараем се.
Адвокатът понечи да добави нещо, размисли и се запъти към една нетърпеливо чакаща жена, която скочи, щом го зърна.
— О, мистър Мейсън, толкова се радвам да ви видя! Толкова се радвам!
Мейсън я огледа изпитателно.
— Доста време ви трябваше, за да се свържете с мен.
— Свързах се с вас веднага щом ми позволиха.
— Не говоря за времето след арестуването ви. Какво правихте през миналата нощ?
— О, мистър Мейсън, беше ужасно. Заплашиха мен и Морис с пистолет и ни отвлякоха от хотел „Киймънт“.
— Кой?
— Не ги познавам, но в дъното на всичко стои Джордж Файет.
— Файет е мъртъв — заяви Мейсън, — така че не може да го отрече.
— Не ми ли вярвате? — настоя тя, изведнъж засегната от държанието му.
— Винаги вярвам на клиентите си — рече Мейсън, — но когато слушам техните разкази, непрекъснато преценявам как съдебните заседатели ще приемат думите им… Преди малко приключих разговора си с Морис Албърг. На неговия разказ никой няма да повярва.
— Какво не му е както трябва?
— Всичко.
— Е — въздъхна тя, — и на мен няма да ми повярвате. Вашата собствена свидетелка ме разпозна.
— Каква свидетелка? — рязко попита Мейсън.
— Тази, която работи в Детективската агенция на Дрейк, същата, която сте наели да проследи жената, разговаряла с вас в стаята.
— И тя ви разпозна?
— Да.
— Сега внимавайте — нареди Мейсън, — защото е важно. Във вашата килия ли я доведоха, сред други жени ли ви разпозна, или…
— Разпозна ме сред други жени.
Мейсън се намръщи.
— Вече говорих с Морис Албърг. Той ми очерта цялостната картина. Кажете ми какво се случи, след като ви разделиха.
— Заведоха ме в един апартамент в…
— Знам, хотел „Бонсал“.
— Е, така си мислех и аз. Името беше написано на хавлиите, но май не бяхме в „Бонсал“.
— Защо?
— Защото… Ами защото, когато полицията ме заведе там… не беше същото място.
— И какво стана? — попита Мейсън.
— Отнесоха се доста добре към мен. Поръчаха си кафе и яйца с шунка, а на мен ми позволиха да се движа из апартамента, само че завесите на прозорците бяха спуснати, и ме предупредиха да не ги пипам, ако искам да не пострадам.
— Ясно — досети се Мейсън. — Оставили са ви на спокойствие. Вие сте влезли в банята. Там имало хавлиени кърпи с надпис хотел „Бонсал“. Вие сте взели една за доказателство.
— Не, не взех. Страхувах се да не ги преброят и да установят, че някоя липсва. Но името го запомних.
— Продължавайте — подкани я Мейсън. — Какво стана след това?
— След това, някъде на развиделяване, ме изведоха през служебния вход, слязохме с товарния асансьор и излязохме на задната уличка. Накараха ме да легна на пода в някаква кола и…
— Знам — прекъсна я Мейсън, — имали сте възможност да избягате. Щели са да ви откарат някъде и да ви убият, но са били невнимателни.
Тя поклати глава.
— Не е ли така? — запита Мейсън.
— Не.
— Е, тогава разкажете ми какво се случи в действителност.
— Закараха ме на летището — започна тя. — Казаха ми, че съжалявали, но с мен станала ужасна грешка. Разбрали, че всичко е наред и аз не съм замесена в нищо, но все пак било най-добре да напуска града, защото полицията ме търсела.
— Кой извърши всичко това? — запита адвокатът.
— Двама души, които виждах за пръв път.
— Мъже ли?