— Да.
— Опитаха ли някакви грубости?
— Не, бяха истински джентълмени.
— Но в апартамента ви държаха като затворничка?
— Точно така.
— А след това ви пуснаха и ви казаха, че е станала грешка.
— Е, нещо подобно. Заявиха, че всичко е наред и щели да ме освободят…
— И какво стана накрая? — попита Мейсън.
— Връчиха ми билет за Мексико Сити и ми казаха, че самолетът излита след петнайсет минути и ще е най-добре да го взема.
— Какво направихте?
— Прозвуча ми като най-прекрасното предложение на света. Исках да се махна колкото е възможно по-далече, а Мексико Сити ми се стори чудесно място.
— Казаха ли нещо за Морис, или пък вие попитахте ли ги за него?
— Споменаха, че са освободили и Морис, и той щял да дойде при мен в Мексико Сити. Наредиха ми да отседна в хотел „Реформа“ и Морис или щял да бъде там, когато пристигна, или щял да дойде със следващия самолет, или възможно е да пътува и той със същия.
— Поискахте ли да ви дадат някакви обяснения?
— Мистър Мейсън — заяви тя, — държаха ме като затворничка. Мислех, че никога няма да се измъкна жива. Самолетът излиташе след петнайсет минути. Имах възможност да се отърва от тези хора. Страхувах се, че могат да променят решението си. Само пет минути преди това бях убедена, че няма да съм жива… Вие какво щяхте да направите на мое място?
— Щях да вляза в залата на летището и да отпътувам със самолета за Мексико Сити.
— Точно това се опитах да направя и аз.
— Какво ви попречи?
— Един цивилен полицай.
— Как?
— Чакаше ме на изхода.
— И какво направи?
— Арестува ме. Откара ме в затвора. А тук ме отрупаха с въпроси.
— Какво им разказахте?
— Не всичко. Опитвах се да предпазя… знаете кого — поколеба се тя.
Мейсън понечи да проговори.
— Без имена, моля ви — предупреди го тя.
— Някого, когото обичате?
— Да.
— Добре — кимна адвокатът. — Какво казахте на полицията?
— Разказах им случилото се.
— Разказахте ли й за хотел „Бонсал“?
— Да.
— Заведоха ли ви там?
— Да.
— Знаехте ли номера на апартамента, в който сте били?
— Не знаех номера, но можех да го открия. Помня, че слязохме на четиринайсетия етаж и бяхме в първия апартамент отдясно.
— Така, и какво стана?
— Асансьорът ми се стори по-различен и… Да, първият апартамент вдяоно беше зает от една възрастна двойка, която живеела там от десет години. Имаха съвсем благонадежден вид и се заклеха, че цялата вечер не са излизали, гледали телевизия и към десет часа си легнали.
— Полицаите питаха ли ви за онзи пистолет?
— Кой пистолет?
— Онзи в Сиатъл.
Тя бързо сложи пръст на устните си, а в погледа се изписа паника.
— Пистолетът в Сиатъл ли? — възкликна тя. — Наистина, мистър Мейсън, не разбирам за какво говорите. Нямам ни най-малка представа.
— В какво ви обвиняват? — попита Мейсън.
— Мисля, че… — поколеба се тя. — Ами все още в нищо не са ме обвинили, но мисля, че съм заподозряна в убийството на Джордж Файет — като съучастничка или нещо такова. Смятат, че заедно с Морис сме свършили тази работа.
— Споменаха ли какви доказателства имат срещу вас, опитаха ли се да оборят разказа ви, казаха ли, че са ви видели някъде?
Тя поклати глава.
— Не, нищо от този род.
— И не ви попитаха за…
Тя отново докосна устните си с пръст. Огледа неспокойно стаята и прошепна:
— Мистър Мейсън, моля ви!
— Добре.
— Мистър Мейсън, ще ме защитавате ли?
— Вероятно.
— И смятате, че всичко ще бъде наред?
— Това — отговори Мейсън — ще зависи от факта дали съдебните заседатели ще повярват на историята, която ще разкажете.
— Е — попита тя, — няма ли да ми повярват?
— По дяволите, не! — избухна Мейсън. — На тази история — няма.
16
Мейсън крачеше напред-назад из кантората си.
— Това направо е кошмар за адвоката!
Дела Стрийт кимна съчувствено.
— Само да изкарат клиентите ми пред съда и да ги оставят да си кажат всичко — продължи Мейсън, — и те ще бъдат изпратени в килии за осъдени на смърт, а аз ще стана за посмешище на целия град.
— Е — обади се Дела Стрийт предизвикателно, — откъде знаеш, че историята им е лъжлива?
— Не знам. Възможно е и да е истинска. Бедата е там, че звучи недостоверно. Досущ като изфабрикувана от някой адвокат. Прилича на тези истории, които обясняват всичко и въпреки това звучат невероятно.
— Добре, ами ако не им позволиш да разкажат тази история, Пери… — намеси се Пол Дрейк.
— По дяволите — изруга Мейсън с отвращение, — те вече са я разказали. Вестниците са пълни с нея.
— Знам, но имам предвид, като застанат на свидетелското място.