Выбрать главу

— Старая се.

— И когато изпълнявахте ролята си на камериерка, вие съвсем съвестно ли направихте всичко, на което сте способна, за да се държите точно както би се държала една камериерка при подобни обстоятелства?

— Мистър Мейсън, участвам в любителски театрални представления. Учила съм актьорско майсторство. Смятам, че имам заложби да бъда много добра актриса. Опитвам се да върша всичко както трябва. Разбирам, че за да изобрази дадена личност и да изиграе дадена роля успешно, човек трябва да си представя, че наистина е тази личност.

— Значи вие си представихте, че сте камериерка?

— Да, сър.

— И вършехте всичко точно така, както би го свършила една камериерка?

— Да, сър.

— А една камериерка не би проявила особен интерес към жена, която излиза от дадена стая и тръгва по коридора, нали?

— Един поглед, и толкова.

— Така че вие, изпълнявайки добре ролята си на камериерка, хвърлихте само един поглед?

— Да, сър.

— А защо бяхте застанали в дъното на коридора до аварийния изход?

— Мисля, че е съвсем очевидно, мистър Мейсън. Не исках жената, която ще излезе от стаята, да ме огледа отблизо. Ето защо отидох в далечния край на коридора. Знаех, че щом излезе, независимо накъде ще тръгне, към асансьора или към стълбите, ще трябва да мине по коридора. При тези обстоятелства нямаше да се срещнем лице в лице.

— С други думи, тя се обърна с гръб към вас?

— Да. Но преди това успях да видя лицето й, когато излезе от стаята.

— Колко далече беше вратата на стаята от мястото в дъното на коридора, където бяхте застанали?

— Не знам. Може би към седем-осем метра.

— Как беше осветен коридорът, с какви лампи?

— Осветлението бе слабо, но аз я видях добре, мистър Мейсън. Погледнах я. Бях решила добре да я огледам и го направих.

— Погледнахте я бегло, точно както една заета с работа камериерка случайно би вдигнала поглед, нали така?

— Ами аз… добре я огледах.

— Преди няколко минути — напомни и Мейсън — вие дадохте показания, че сте я погледнали съвсем бегло.

— Е, аз и с един бегъл поглед мога добре да огледам човека.

— Разбирам. Но не сте я огледали достатъчно добре, че да можете със сигурност да я разпознаете, когато за пръв път видяхте снимката.

— Човек се колебае, когато трябва със сигурност да разпознае някого по снимка.

— Това е всичко — заяви Мейсън.

— А сега — обади се Хамилтън Бъргър — ще призова главния свидетел. Пери Мейсън, моля, застанете на свидетелското място.

Без да се колебае, Мейсън излезе напред, вдигна ръка, закле се и седна на свидетелския стол.

— Разбира се — заяви съдията Ленъкс, — това е съвсем необичайна процедура.

— Опитах се да избягна тази ситуация — изтъкна Хамилтън Бъргър. — Опитах се да я избягна по всеки възможен за мен начин.

— Да се иска от защитника на обвиняемите да даде показания, които ще спомогнат за осъждането им, това, разбира се, е аномалия — отбеляза съдията Ленъкс колебливо.

— Поради тази причина се смята за неетично от страна на адвоката да изпълнява и двете функции. Опитах се да спестя на мистър Мейсън неудобството да бъде поставен в такова положение — напомни Бъргър.

— Необходим свидетел ли е той? — запита съдията Ленъкс.

— Абсолютно, господин съдия, както ще разбере съдът, след като прецени доказателствата. При това развитие на делото на мен ми е абсолютно необходимо да докажа самоличността на хората, които са участвали в разговора, състоял се в онази стая.

— Разбира се, самият разговор все още не е представен като доказателство.

— Подготвям почвата за това, господин съдия.

— Естествено — посочи съдията Ленъкс, — положението щеше да се опрости, ако обвиняемите имаха друг адвокат, който е работил с мистър Мейсън и в този момент би могъл да поеме защитата.

— Това нямаше да задоволи нито обвиняемите, нито мен, господин съдия — отвърна Мейсън. — Тук много се говори за етика. Ако съдът ми разреши, бих искал да цитирам едно решение, взето в Калифорния, в което съдът казва: „Ние сме на мнение, че се придава прекалено голямо значение и се повдигат твърде много възражения по повод факта, че голяма част от доказателствата в полза на ищцата бяха дадени от единия й защитник, който се яви като свидетел по делото. Що се отнася до съда, такива показания трябва да бъдат приемани и разглеждани както при всеки друг свидетел, като се имат предвид присъщото качество на показанията му, интересът му към делото и явяването му като свидетел.

Дали е правилно, или не един юрист да играе ролята на защитник и на свидетел, е въпрос само на правна етика и адвокатът решава по съвест. Тази практика не трябва да се окуражава, но в много случаи обстоятелствата са такива, че адвокатът не може честно и справедливо да откаже на клиента нито правните си услуги, нито свидетелските си показания.“