— Кога? — попита Мейсън.
— Ако това наистина е снимката на Клеърмонт, май че беше вечерта, преди да замина за Мексико.
— Точно по кое време?
— Рано вечерта. Имахме малко неприятности.
— Какви неприятности?
— Той се качи при един от посетителите на хотела. Имаше оплакване във връзка с някаква кавга. Позвъних на човека от въпросната стая. Шумът утихна.
— Какво се случи след това?
— Нищо.
— Имаше ли телефонни обаждания от онази стая?
— Не мога да си спомня.
— Казахте, че никога не забравяте лица. Кой заемаше тази стая?
— Един постоянен клиент.
— Кой?
— Джордж Файет, човекът, който беше убит на трети този месец.
Пери Мейсън стана и бутна стола си назад.
— Благодаря ви, мистър Хокси. — После се обърна към озадачения съд: — Това бяха въпросите ми.
— Искате да кажете, че приключвате в този момент? — не можа да повярва съдията Ленъкс.
— Да, в този момент — рече Мейсън и добави с усмивка: — И мисля, че ако съдът се оттегли за трийсет минути, ще е най-добре разпитът да бъде завършен от лейтенант Траг, и то при закрити врати.
— Съдията Ленъкс се поколеба, намръщи се и после протегна ръка към чукчето си.
— Мисля, че ви разбирам, мистър Мейсън. Съдът ще се оттегли за трийсет минути. Обвиняемите ще останат под арест.
Съдията Ленъкс хвърли многозначителен поглед към лейтенант Траг, бързо излезе от съдебната зала и се отправи към кабинета си.
18
Мейсън се срещна с Дикси Дейтън и Морис Албърг в една определена за свидетелите стая, в съседство със съдебната зала.
— Дотук добре — заяви той, — а сега ми трябват някои факти. Къде мога да намеря Томас Е. Седжуик?
Албърг хвърли поглед към Дикси Дейтън. Тя поклати глава.
— Няма да кажа на никого…
— На мен ще кажеш — прекъсна я рязко Мейсън. — Трябва да го докараме тук веднага щом лейтенант Траг привърши с Франк Хокси.
— Мистър Мейсън, чувате ли се какво говорите? — ядоса се Дикси Дейтън. — Става въпрос за убийство на полицай. Полицията няма да му даде да гъкне. Том няма да има никакъв шанс. Преди да разбере какво става, ще го тикнат в затвора при осъдените на смърт, без всякакво основание.
— Защо? — попита Мейсън.
— Как защо? — изуми се Морис Албърг. — Какви ги приказвате? Толкова ли не разбирате?
— Много добре разбирам — отвърна Мейсън. — Защо ще го тикнат в затвора при осъдените на смърт?
— Защото си е така. Ако убиеш полицай, няма да те оставят на мира.
— Защо?
— Защото, естествено, искат да си отмъстят и да дадат на всички да разберат, че не може да убиеш полицай и да ти се размине. Правят го заради собствената си сигурност.
— На кого искат да си отмъстят?
— На всеки, когото сметнат за виновен.
— Съвсем правилно — съгласи се Мейсън. — Преди мислеха, че Том Седжуик е виновен. Смятам, че вече не мислят така.
— Той е болен от туберкулоза — намеси се Дикси Дейтън. — Не може да работи каквото и да е. Има нужда от почивка. Бавно и дълго се бори с болестта, мъчи се да се съвземе. Ето защо направи всичко това. Ето защо се забърка в незаконните залагания. Смяташе, че ако събере достатъчно пари, ще може да си отдъхне малко. Той не е лош, мистър Мейсън, той… греши като всеки човек. Правеше същото, което правеха и много други, а после… после скроиха това обвинение, че е убил полицая само защото онзи новак се беше заел с него и го тормозеше.
— А ти го беше взела под крилото си?
Дикси кимна.
— Живееше с него, переше го, готвеше му, кърпеше го и се опитваше да му дадеш възможност да се справи с трудностите?
Тя кимна отново и после каза:
— Бих му дала и живота си.
— Чудесно — отвърна й Мейсън. — Дай ми адреса му, мястото, където можем да го намерим в момента, и ще спасиш не само неговия живот, а и своя.
Изведнъж Морис Албърг се обърна към нея:
— Дай му го, Дикси.
19
Мейсън, Дела Стрийт и Пол Дрейк седяха в кантората на адвоката, когато Гърти, момичето на телефонното табло, тревожно звънна три пъти по телефона.
— Това сигурно е лейтенант Траг — предположи Мейсън.
В същия миг Траг безцеремонно отвори вратата на кантората, поздрави ги със „Здравей, народе“ и се настани пред бюрото на Мейсън.
— Е, как е? — попита адвокатът.
— Всичко е наред — отвърна лейтенантът.
— Ще ни разкажеш ли какво стана?
— Предпочитам да си мълча.
— Имаме право да чуем.
— Знам. Затова съм тук. Дайте ми малко време.
Траг измъкна от джоба си една пура, подряза края й, запали я, погледна изпитателно Мейсън през първите сини облачета дим и го попита: — Как се досети за всичко това?