— Попаднах на клиенти, чийто разказ беше невероятен — обясни адвокатът. — Нито един съдебен заседател не би повярвал на тази история. Въпреки всичко за почнах да мисля, че е вярна.
— Не виждам каква е ползата.
— Щом някой може да принуди един адвокат да изложи доказателства, които ще спомогнат клиентът му да бъде осъден, и въпреки всичко защитникът да чувства, че доказателствата отговарят на истината, той трябва да е човек, който разбира от тези работи. Историята на всеки един от обвиняемите щеше да прозвучи така фалшиво, ако я разкажеха пред съда, че и двамата щяха да бъдат осъдени. При един човек това би могло да бъде случайност. При двама вече показва предварителен план. Изведнъж разбрах, че се сблъсквам с една и съща схема. По-рано Томас Е. Седжуик е бил поставен в същата ситуация. Каквато и история да е разкажел пред съдебните заседатели, той е бил обречен. Ето защо единственото, което е можел да направи, за да се спаси, е било да избяга. Е, лейтенанте, аз просто използвах един обикновен полицейски метод. Вие залавяте много от престъпниците благодарение на вашия архив „Начини на действие“. Той се основава на предположението, че всеки престъпник, извършил веднъж успешно престъпление, ще следва същата схема и по-нататък. В случая със Седжуик историята му е щяла да прозвучи абсолютно неправдоподобно. — и в него е било оръжието, с което е извършено убийството. Историята на Морис Албърг беше абсолютно невероятна — и отново оръжието, с което е било извършено убийството, се намери у него. Хрумна ми, че щом като Клеърмонт очевидно е имал на прицел хора много по-нависоко, той се е опитал да установи контакт с тях. В това дело имаше едно обстоятелство в моя полза — че нощният администратор никога не забравя лица. Реших да водя делото, като проведа много заплетен разпит, а после съвсем небрежно да вмъкна някой въпрос, с който да разбера дали Хокси е виждал Клеърмонт в хотела през нощта, когато е бил убит. Щом Хокси спомена неочакваното си пътешествие до Мексико Сити, разбрах точно какво се е случило. Оставаше още един въпрос, който да разясни случая. Сметнах, че ще е по-добре ти да го зададеш насаме, отколкото аз пред съда. Като видях, че ръката на Хокси се разтрепера, си помислих, че знам отговора… Въпросът всъщност беше дали в стаята на Файет е имало и друг посетител, когато Клетърмонт се е качил там. Кажи ми, какво пропуснах?
— Нищо отвърна Траг. — Де да беше пропуснал. Най-мръсното е, че хората остават с впечатление, че всички полицаи са мошеници само защото от време на време някоя голяма клечка започва да изнудва някого и да натрупва състояние. Така беше в случая. По дяволите, този човек притежаваше хотел „Киймънт“.
— Бях сигурен, че е така — рече Мейсън. — Също и „Бонсал“. А вероятно и някой друг хотел, където двамата отвлечени са били заведени и са видели хавлиите.
За момент настъпи тишина. Траг дръпна от пурата си и заговори:
— Боб Клеърмонт не беше толкова глупав и наивен, колкото много хора си мислеха. Той знаеше, че Том Седжуик организира залагания, но знаеше и че плаща подкуп. Ясно му беше, че посредникът е Файет. Клеърмонт търсеше онези, които получаваха подкупа. И ги е открил. Следата е водела към хотел „Киймънт“. И предполагам, че тогава Боб Клеърмонт е изживял истински шок. Открил е действителната самоличност на човека, когото търсеше. И не е излязъл жив от хотела. Свалили са го с товарния асансьор и са го натикали в колата. След това са изпратили да извикат Седжуик.
— Кой го е извикал?
— Кой мислиш? Човекът, който е прибрал подкупа. Казал е на Седжуик, че работата му е спукана, защото са го хванали в даване на подкуп. Обяснил му е че има дванайсет часа, за да се измъкне от града, посъветвал го е да продаде всичко, да вземе колкото му дадат и да изчезва.
— И аз така предполагах — обади се Мейсън.
— Знаеш какво е станало после. Седжуик е изпълнил всичко, което са искали от него, и по този начин безвъзвратно си е надянал примката на шията.
— А пистолетът? — попита Мейсън.
— Това беше номерът — обясни Траг. — На Седжуик са му дали да разбере, че единственият му шанс е да остане извън щата, докато нещата се поуспокоят, но през цялото време да има един човек, който да знае къде се намира. Седжуик е притежавал пистолет. Бил е „Смит и Уесън“, но не е бил същият, който Дикси е оставила в заложната къща. Тя е заложила пистолета на Клеърмонт. Някак си са успели да подменят пистолета на Седжуик след убийството. Сигурно двамата с Дикси са били посетени от някого, когото са смятали за доверен приятел, и той е разменил пистолетите.
— Защо? — попита Мейсън.
— Защото така бандата се е чувствала застрахована. Не са знаели дали Дикси Дейтън ще се върне, но са допускали, че може да го направи. Бих предпочел да не говоря за това.