По лицето на Морис Албърг се изписа облекчение.
— И аз съм на това мнение. Тук няма нищо, което да я изплаши. Сигурно е било телефонно обаждане… На хората не им е приятно, когато полицията дойде и започне да ги разпитва кого са поканили на вечеря. Току-що загубих трима клиенти.
— И на нас не ни е приятно — оправда се полицаят, — но при тези обстоятелства се налагаше. Добре, Албърг, пак ще се видим.
Полицаите излязоха. Албърг се обърна към Мейсън и избърса челото си.
— Какво ли не се случва на човек — изпъшка той.
— Дела излезе да събере някои сведения — обясни Мейсън. — Взе коженото палто със себе си. Предположих, че не искаш полицаите да го видят.
— Разбира се, че не искам. Забелязах, когато мис Стрийт излезе. Беше облякла палтото. Безкрайно съм доволен. Умирах от нетърпение полицаите да се махнат. Но се пазех да не се издам. Тогава щяха да си помислят, че се опитвам да скрия нещо, и щяха да се бавят тук до безкрай. Вие ще ми бъдете адвокат, мистър Мейсън.
— Какво очакваш от мен? — попита Мейсън. — Като те гледам, май ти си наумил нещо…
— Задръжте коженото палто — прекъсна го Албърг. — Ако някой се появи да търси келнерката, да пита за нея, за парите й, за каквото и да е, ще го изпратя при вас. Вие ще ме представлявате докрай. Съгласен ли сте?
— Какво искаш да кажеш с „докрай“?
— Ами — докрай.
— За теб не може да има никакви последствия — изтъкна Мейсън. — Щом не си я познавал…
— Знам, знам. В такъв случай няма да са необходими никакви действия. Няма да правите нищо и ще ми изпратите сметката. Ще бъде добре и за вас, и за мен, мистър Мейсън. Но ако нещо се случи, вие ще ми бъдете адвокат.
— Добре — прие Мейсън. — Щом не искаш, не си длъжен да ми казваш.
— Какво не съм длъжен да казвам?
— Оново, което премълчаваш.
— Значи мислите, че има нещо, което премълчавам?
— Защото още не съм го чул.
Морис вдигна ръце.
— Ах вие, адвокатите! Нищо не приемате на доверие. Детективите са нещо по-различно. От адвокатите се страхувам. Преди известно време наех детективи. И добре си свършиха работата.
— За какво ти бяха те, Морис?
— Имах неприятности. На всеки може да се случи. Тогава ми трябваха детективи. Сега ми трябва адвокат. Най-добрият!
— Чудесно! — Мейсън се засмя на вълнението на Албърг. — А сега, Морис, щом е за сметка на ресторанта, ще седна отново и ще си хапна от твоя ябълков пай, докато чакам Дела Стрийт.
— Тя ще се върне ли? — попита Албърг.
— Разбира се — увери го Мейсън. — Излезе просто за да изнесе коженото палто, без полицаите да задават въпроси.
— Радвам се, че си отидоха. Можеха да не действат така, че да загубя клиентите си. Само как ги разпитваха, всички говорят за това. Сега трябва да вървя. Ще обиколя масите да успокоя хората.
— Какво ще им кажеш? — полюбопитства Мейсън.
— Какво ли? Всичко друго, но не и истината… Цял куп лъжи ще трябва да наговоря. Ще им кажа, че онези тримата паркирали колата си пред ресторанта и някакъв пиян шофьор връхлетял отгоре й. Блъснал я отзад. Полицията издирвала собствениците, за да разбере дали ще съдят пияния. Затова и проверявала шофьорските им книжки.
Мейсън се засмя.
— Много късокрака ти е лъжата, Морис. Съмнявам се, че ще убедиш клиентите си.
— Няма да млъкна, докато не ги накарам да повярват.
Мейсън се върна в сепарето, прекара в тревожно очакване десетина минути, сетне завесата се дръпна и Дела Стрийт, плътно загърната в коженото палто и с почервеняло от студа лице, заяви:
— Ударих на камък.
— Сядай и разказвай — подкани я Мейсън!
— Ех — въздъхна секретарката унило, — и аз съм един детектив…
— Какво се случи, Дела?
— Той излезе на улицата, тръгна по тротоара й изведнъж спря едно минаващо такси и скочи в него. Аз се престорих, че това не ме интересува, докато се отдалечи, но взех номера му. Сетне започнах отчаяно да се оглеждам за такси.
— Не ти ли провървя?
— Никак. Разбираш ли, той не беше стигнал до първата пресечка, когато хвана колата. Късметът беше на негова страна. Естествено, беше си направил добре сметката.
Мейсън кимна.
— За разлика от мен. Някакви хора излязоха от ресторанта, поръчаха такси и портиерът изтича със свирката си. Естествено, следващото такси ме подмина, за да услужи на портиера.
— Изтърва ли нашия човек? — попита Мейсън.
— Търпение, още нищо не си чул. Изтичах до ъгъла, защото там такситата минаваха и в двете посоки, и зачаках, докато накрая едно се зададе по пряката. Спрях го и скочих в него. Казах на шофьора: „Искам да догоня едно такси, което току-що мина по Осма улица и на ъгъла зави надясно. Не знам накъде е тръгнало след завоя, но натиснете газта докрай и да се надяваме, че ще го настигнем.“ Шофьорът на таксито подкара с бясна скорост. Профучахме по улицата, завихме надясно на ъгъла, тръгнахме по пряката и той попита: „Ще познаете ли таксито, като го видите?“ А аз отвърнах: „Видях номера му — осемстотин шейсет и три.“