— И какво стана после?
Секретарката направи жест на отвращение.
— Аз бях в такси осемстотин шейсет и три.
— Какво? — учуди се Мейсън.
— Точно така. Мъжът беше взел таксито, завил на ъгъла, изминал две трети от пресечката, платил на шофьора и се качил в собствената си кола, която през цялото време била паркирана до тротоара.
— Охо — възкликна Мейсън, — значи е разбрал, че го следиш.
— Мисля, че не, шефе. Струва ми се, че просто е взел предпазна мярка, за да се убеди, че никой не го следи. Разбира се, като се е качил в таксито, е могъл да наблюдава улицата зад себе си. Ето защо първо се е движил в обратна посока. По този начин се е подсигурил, че който реши да го следи, ще трябва да го стори с кола.
Мейсън се подсмихна.
— Поне трябва да му признаем, че е умен, а фактът, че ти си се опитала да проследиш таксито, в което си седяла, придава на цялата история нещо интересно, артистично.
— Много ми е неприятно, че ме направи на маймуна — призна Дела Стрийт.
— Не теб — успокои я Мейсън. — По-скоро себе си направи на маймуна.
— Как така?
— Келнерката е избягала, защото се е изплашила или е била изплашена от някого — обясни Мейсън. — Нямахме начин да разберем какво или кой е причината. Сега знаем.
— Искаш да кажеш, че той се издаде?
— Разбира се. Фактът, че прибягна до всички тези хитрини, доказва, че е човекът, когото търсим.
Мейсън застана на входа на сепарето и направи знак на Морис Албърг.
— Колко от клиентите ти са редовни, Морис? Какъв процент?
— Повечето са редовни.
— Както разбирам, мъж и жена или четирима души могат да попаднат тук съвсем случайно. Възможно е или ресторантът да им е бил препоръчан, или просто да са търсили къде да хапнат и да са се отбили тук.
— Точно така.
— От друга страна — продължи Мейсън, — твърде вероятно е човек, който идва тук и вечеря сам, да е редовен посетител.
— Да, така е.
— Дали би могъл да ми кажеш името на онзи набит посетител с гъстите вежди, който седеше на онази маса?
— А, онзи ли? Забелязах го — отвърна Албърг припряно. — Не го познавам. Не е идвал тук преди.
— Добре ли го видя?
— Не много добре. Не видях лицето му. Гледах го как се държи. Човек трябва да внимава с мъжете, които идват сами, такъв може да се опита да досажда на някоя жена и тогава загазва. Ако не ни създава неприятности, ние не правим нищо, ако пие, ако закача жените, тогава предприемаме нещо. Ето защо наблюдаваме мъжете, които идват сами. Следях този — той си гледаше работата. Бих искал и полицията да си гледа своята.
Мейсън кимна.
— Защо питаш? — неочаквано се заинтересува Албърг.
— Просто се чудех — отвърна Мейсън, — исках да разбера кой е.
— Защо?
— Помислих си, че съм го виждал някъде.
В продължение на няколко секунди Морис Албърг, се взираше в лицето на Мейсън.
— Дяволски лошо е — заяви той тържествено, — че се опитваме да се заблудим един друг. Никой не иска да направи първата стъпка. И двамата знаем твърде много за човешката природа. И нищо не печелим от това… Лека нощ.
2
Мейсън се спря до уличния телефон, който се намираше на една пряка от ресторанта на Морис Албърг, и позвъни на лейтенант Траг от отдел „Убийства“.
— Лейтенанте, обажда се Пери Мейсън. Ще ми направиш ли една услуга?
— По дяволите, не — изруга Траг.
— Защо не?
— Защото ще ми докара неприятности.
— Но ти още не знаеш за какво става дума.
— Ами! Ако не беше нещо, от което да бягаш като от огън, ти никога не би ми позвънил…
— Спокойно, не бързай — прекъсна го Мейсън. — Не се горещи. Ще направиш добро на една жена, блъсната от шофьор, който вероятно не е виновен. Бягала е от някой, който се е опитал насила да я качи в колата си. Свидетелите твърдят, че е имал пистолет и…
— Да не е онази пред ресторанта на Албърг?
— Същата.
— Какво общо имаш с нея?
— Вероятно нищо, но ми се струва, че момичето е в опасност. Слушай сега какво искам. Тя сигурно е в болницата за спешни случаи. Не знам колко сериозно е пострадала, но съм готов да платя за самостоятелна стая и медицинска сестра, която да се грижи само за нея.