Ърл Стенли Гарднър
Случаят с подменената снимка
Пери Мейсън — известен адвокат по наказателни дела, който, вместо да прекарва безгрижно почивката си на Хаваите, се замесва в мистериозно убийство на борда на парахода.
Дела Стрийт — вярната и незаменима секретарка на Мейсън, която представя интересна теория… и след това изчезва.
Госпожа Нюбъри — „мама“ на Бел… клиентка на Пери Мейсън… и истинска загадка за всички нас.
Карл Нюбъри — „татко“ на Бел… човек, който се появява под няколко различни имена… и заплаха за Моргън Ийвс.
Бел Нюбъри — млада, съвременна и пълна с енергия дама, която се влюбва в човек извън социалния си кръг.
Рой Хангърфорд — обектът на чувствата й, представител на хайлайфа, който обича Бел.
Евелин Уайтинг — медицинска сестра, чиито действия изглеждат доста странни.
Господин Картман — пациент със счупен врат, поверен на грижите на сестра Уайтинг.
Чарлс Уитмор Дейл — президент на компания за преработка на продукти и едно доста наперено нищожество.
Селинда Дейл — дъщерята, която според Рой Хангърфорд е „егоистка, разглезена, богата и нахална“.
Пол Дрейк — детективът, който е винаги там, където трябва, за да открива следи за Пери Мейсън.
Марджъри Трентън — синеока блондинка с добре прикрито минало.
Кастър Руни — спокоен гражданин с доста странен характер.
Мариан Уайтинг — искрената, но заблудена сестра на Евелин.
Моргън Ийвс — птица с добре позната перушина.
Доналдсън Скудър — заместник — областен прокурор, който е прекалено сигурен във вината на определени хора.
Ейлийн Фел — учителка, която непрекъснато си слага и сваля очилата и лесно се паникьосва.
1
Пери Мейсън се беше облегнал на парапета и наблюдаваше как тъмносинята ивица морска вода между парахода и пристанището все повече се разширява. Дрезгавият сигнал от парахода се изгуби в шума от весели подвиквания и пожелания на многобройните изпращачи, които махаха с шапки и носни кърпички на близките си за довиждане. Витлата пореха водата и образуваха гъста бяла пяна след себе си, която после бързо изчезваше.
Типичните за остров Алоя меки женски гласове дълго достигаха до ушите на неочаквано притихналите пътници.
След няколко минути шумовете започнаха да отслабват, а Мейсън се загледа в кулата на Алоя, извисяваща се на фона на светлините на града. Зад нея се виждаха тъмните очертания на планинските върхове, които сякаш се издигаха чак до звездите. Сега вече ясно се долавяше и плясъкът на морските вълни.
— Никога не бих могла да забравя това, шефе — каза Дела Стрийт, секретарката му, като постави своята ръка върху неговата на парапета, — защото наистина става дума за нещо голямо, тихо и величествено.
Той кимна и посочи венеца от червени, бели и розови цветя на врата си.
— Иска ли ти се да останеш? — попита Мейсън.
— Не… Но това е нещо, което никога няма да забравя.
— Да, направихме си чудесна почивка — започна той и в гласа му се долавяше някакво нетърпение. — Но вече ми се иска да започна нова битка. Това там — продължи, като посочи към плажа Вайкики — е нещо, което цивилизацията е комерсиализирала, но не е успяла да убие един дружелюбно настроен народ, приятен топъл климат, където времето минава съвсем незабелязано. Все пак го напускам, за да се върна при градския шум, непрекъснатите телефонни обаждания, острия писък на автомобилните клаксони, проблясващите светлини на светофарите и клиентите, които непрекъснато се опитват да ме лъжат, но са убедени, че трябва да съм лоялен към тях. При това горя от нетърпение да се заема с работа.
— Знам, шефе — засмя се Дела Стрийт.
Машините на парахода вече работеха на пълни обороти и скоростта бързо нарастваше. Лекият тропически ветрец полюшваше цветните им венци. Мейсън отново се взря в едва доловимите вече светлини по тъмния бряг, после сведе очи към бялата пяна, която се образуваше встрани от парахода.
Някой от долната палуба хвърли своя леи — цветния си венец във водата, той се спря за миг на повърхността й, прекрасен цветен кръг на фона на черното пространство наоколо, след което бързо потъна под любопитните погледи на пасажерите, изпълняващи с удоволствие този древен хавайски обичай.
— Тези венци символизират новопристигащите, малихините — започна да обяснява Мейсън с толерантния тон на човек, който отдавна е свикнал да възприема човешката природа като даденост. — Сега те ще се придвижат към брега. А пътниците трябва да ги наблюдават, докато изплуват точно срещу Диамантената глава.
Облегнали се на парапета, двамата се вгледаха в главите и раменете на хората от долните палуби.