— Ах, вие… — обърна се към капитана тя, но Мейсън с бързо движение запуши устата й с дланта си.
— Млъкнете — разпореди й той.
За миг всички като че замръзнаха на местата си, тялото на жената остана леко изкривено напред. След това госпожа Нюбъри сграбчи китката на Мейсън и издърпа дланта му от устата си.
— Мълчете — повтори предупреждението си адвокатът.
Тя с мъка успя да се овладее.
— Да вървим, господин Бюканън — каза капитанът и пръв напусна каютата. Спря се за миг на вратата, извърна се и каза на госпожа Нюбъри: — Ще направя всичко възможно да открия съпруга ви.
После пристъпи бързо в коридора и затвори вратата след себе си. Бел прегърна майка си.
— Мамо, какво означава това? — започна да я разпитва с умолителен глас. — Какво става, обясни ми.
Майка й поклати глава. Устните й потрепериха. Мейсън я отведе към леглото. След като седна, тя неочаквано се извърна, зарови лице във възглавницата и започна да плаче.
— Мамо, мамо — продължи да я моли момичето. — Защо не ми кажеш?
Мейсън направи знак на Дела Стрийт и двамата се измъкнаха от каютата.
В момента, в който излязоха в коридора, параходът се наклони първо на едната, после на другата страна и Дела едва успя да запази равновесие.
— Защо ли не искаше да й помогна? — чудеше се Пери.
Тя се поколеба за миг, след това вдигна очи и го погледна.
— Шефе, не бих искала да се забъркваш с тази жена! — каза му с твърд глас. — Съвсем правилно бе да се помогне на Бел. Но нямам желание да гледам как се забъркваш с майката!
Мейсън се засмя.
— Боже господи, Дела! Не се поддавай на влиянието на капитанското отношение. Честно казано, не ми е съвсем ясно какво целеше той, но ако смята, че тя е замъкнала съпруга си на палубата и след това го е хвърлила през борда, явно има богато въображение.
— Добре де, шефе, да отидем в твоята каюта, така че почерпката да е от теб — засмя се Дела.
— Съгласен — отсече адвокатът. — Но и ти ще престанеш с тези глупави подозрения към госпожа Нюбъри.
— Е, смятам, че става за наша клиентка — каза Дела. — Но… ако не ни беше клиентка… Добре де, няма значение.
6
В понеделник сутринта параходът бавно се приближаваше към пристанището, докато в същото време представителите на полицейското управление водеха тайнствени разговори с хората от охраната.
Смутени от трагедията, пасажерите стояха скупчени на групички на палубата и си разказваха версии на случилото се, като всеки път историите се разкрасяваха с нови и нови подробности. Рой Хангърфорд потърси Пери Мейсън.
— Вижте какво, господин Мейсън — започна той. — Не разбирам какво точно е станало. Но все пак бих искал да ви обясня какво мисля аз самият.
— Добре, кажете какво е вашето мнение — подкани го адвокатът.
— Госпожа Нюбъри ми направи впечатление на изискана жена — започна младежът. — Според мен тя не е способна да убие съпруга си. А Бел е момиче, каквото се среща веднъж на милион.
Мейсън кимна утвърдително.
— Не смятате ли, че бихте могли да накарате капитана да се откаже от тези глупави подозрения? — продължи Хангърфорд. — И…
— Не — прекъсна го адвокатът. — Не и при това развитие на нещата. Разбрах, че се е намерил свидетел, който твърди, че е забелязал господин и госпожа Нюбъри да се разхождат заедно по палубата малко преди девет часа. Естествено, офицерите от охраната старателно крият всички подробности от мен. В никакъв случай не биха ми позволили да разбера кой точно е свидетелят или…
— Аз бих могъл да ви кажа кой е свидетелят, ако това ще ви помогне по някакъв начин — нетърпеливо каза Хангърфорд.
— Да, ще помогне, естествено — увери го Мейсън. — Знам, че е жена, но името й се пази в тайна.
— Става дума за Ейлийн Фел — каза Рой.
— Онази учителка, с очилата ли?
— Да, жената от Санта Барбито, която е трябвало да си вземе шестмесечна отпуска, защото изпаднала в нервна криза или нещо от този род.
— Откъде знаете? — попита Мейсън.
— Разговарях с момичето, което е в една каюта с нея. То твърди, че госпожица Фел е изпаднала в истерия и докторът й е дал някакво успокоително. Посъветвал я също така да не разговаря с никого за онова, което е видяла, но тя вече била разказала на съквартирантката си, преди да се появи лекарят. Сега изглежда доста нервна. Лично аз смятам, че е луда.
— Чакай да си спомня — с лека усмивка започна Мейсън. — Тя е на около трийсет и четири или и пет години, със смешни очи и тъмна кожа. Това ли е жената, за която става дума?