— Същото си мисля и аз — разпалено започна да обяснява Бел Нюбъри. — Убедена съм, че ще имам успех в Холивуд, че трябва да отида там и да си опитам късмета, но татко не е съгласен, настоява да остана с него, докато навърша двайсет и три, което означава още шест месеца. Господи! Струва ми се, че завинаги ще си остана на двайсет и две… а, ето, че ви казах и годините си.
— Хареса ли ви в Хонолулу? — попита с усмивка Мейсън.
— Направо съм луда по него — отвърна тя. — Господи, как не ми се искаше да си тръгвам оттам! Никога не съм си представяла, че ще преживея нещо толкова грандиозно и впечатляващо. Може би не е прието да проявявам такъв възторг, а би трябвало да се държа като изтънчените богати дами от хотела, които само повдигаха вежди и смръщваха лица, когато някой ги попиташе дали им е приятно на островите. А после, след точно премерена пауза отвръщаха: „О, тук е много приятно, благодаря.“ Не можете да отречете, че това са превзети маниери, които не минават при нас, двайсетгодишните.
— Да, наблюдавал съм всичко това — засмя се адвокатът.
— А аз съм вътре в него — каза момичето. — Трябваше да го понасям през всичките години в колежа.
— Това първото ви презокеанско пътешествие ли е? — попита Мейсън.
— Посещението ми на островите бе не само първото ми пътешествие, но и времето, когато за пръв път се почувствах… е, май няма да е разумно да откровенича толкова — колебливо изрече тя. — В края на краищата едва ли има нещо по-обезсърчително от жена със скучно минало, а аз…
Тя млъкна в мига, в който вратата откъм салона се отвори и на палубата се появи Рой Хангърфорд, облечен в бяла блуза. Той нетърпеливо се огледа. Забеляза ги, усмихна се и без колебание се насочи към тях. Бел Нюбъри го хвана за ръка и го представи на останалите.
— Вие двамата вървете да се поразходите — предложи Дела Стрийт. — А аз ще трябва да остана с шефа си. Забелязвам, че придоби доста делови вид. Не трябваше да споменаваш за онези странни истории, Бел. Това явно му напомни за работата в кантората.
Бел Нюбъри й хвърли изпълнен с благодарност поглед, после кимна на Рой Хангърфорд. Двамата завиха по ветровитата страна на палубата, а Дела Стрийт вдигна очи към адвоката и го подкани:
— Хайде, шефе, изплюй камъчето.
— За какво говориш? — учудено попита Мейсън.
Тя се засмя.
— Хайде, не ми пробутвай тези номера. Разкажи ми за тайната на семейството — случаят с подменената снимка.
— Знаеш вече всичко, което ми разказаха и на мен — обясни й адвокатът. — Просто снимките са били подменени.
— Но кой е извършил подмяната и защо? — попита Дела.
— Нямам представа — призна Мейсън. — Освен това има усложняващи фактори. Да се разходим по другата палуба и ще ти разкажа за тях.
Двамата се изкачиха по стълбата, минаха покрай гимнастическия салон, пресякоха открития тенис корт и се настаниха в една от малките стаички, използвани за параходна болница. Мейсън й предаде разговора си с госпожа Нюбъри.
— Значи си изпратил радиограма до Пол Дрейк? — попита тя, когато разказът му приключи.
Той кимна утвърдително.
— Добро подготвително упражнение за Пол Дрейк — засмя се секретарката. — И без това доста си почина, докато ти се мотаеше по островите. Готова съм да се обзаложа, че дивото препускане заедно с теб му е липсвало. Какво ще кажеш за една закуска?
— След минутка влизаме — обеща Мейсън. — Кажи ми какво мислиш за нея.
— За коя?
— За съквартирантката ти по каюта.
— О, бива си я. Все още е като дете, пълно с енергия и живот. Мисли съвременно, преструвките и предразсъдъците са й чужди, не се страхува да показва възторга си. Гори от желание да се хвърли в живота.
— Спомена ли нещо за младия Хангърфорд?
— Не. Явно е нещо сериозно. Тя гледа леко и повърхностно на живота, но това едва ли би приела по същия начин. Хайде, шефе, време е за ядене. Умирам от глад.
Не бяха стигнали още до ресторанта, когато пристигна първата радиограма на Дрейк. В нея просто пишеше:
„В «Продъктс Рифайнинг Къмпани» са открити липси на стойност двайсет и пет хиляди. Частни детективи разследват изчезналия служител Моър, но без да се вдига шум около това. Все още не е повдигнато никакво официално обвинение. Явно има нещо нередно, но ревизорите не разполагат с достатъчно доказателства, за да посочат виновния.“
— Това се нарича бърза работа, шефе — каза Дела, като взе радиограмата от ръцете му.
— Ами, нали помниш, че там е друго часово време. На работа е вече от два или три часа.
Двамата се разхождаха малко по-късно по палубата и си правеха цветни снимки с миниатюрния фотоапарат на Мейсън, когато пристигна и второто съобщение от Дрейк. То гласеше: