Артър Конан Дойл
Случаят в Аби Грейндж
През едно мразовито зимно утро на 1897 някой ме събуди, дърпайки ме за рамото. Беше Холмс. Свещта, която държеше в ръка, осветяваше надвесеното му над мене лице и по възбудения му израз веднага разбрах, че нещо не е в ред.
— Хайде, Уотсън, ставайте! — рече припряно той. — Чака ни работа. Не ме питайте нищо. Нахлузвайте си дрехите и да вървим!
Десет минути по-късно двамата седяхме в един файтон, който трополеше по смълчаните улици и ни отвеждаше към гара „Чаринг Крос“. Първите бледи зари на зимното утро вече проблясваха и ние съзирахме от време на време отминаващата фигура на някой подранил работник, смътна и безформена в белезникавата лондонска мъгла. Холмс се беше сгушил мълчаливо в дебелото си палто и аз охотно сторих същото, защото въздухът просто пареше от студ, а и двамата не бяхме хапнали нищо. Едва когато изпихме по чаша горещ чай на гарата и заехме местата си във влака за Кент, се постоплихме и се отпуснахме — той, за да говори, а аз, за да го слушам. Холмс извади от джоба си една бележка и я зачете на глас:
„Аби Грейндж, Маршъм, Кент, 3.30 часа.
Драги господин Холмс,
Много бих се радвал да получа незабавната Ви помощ за един случай, който обещава да бъде интересен. Касае се за нещо, което е напълно във Вашата компетентност. Освободих само дамата, но ще се погрижа всичко друго да бъде оставено така, както го намерих. Моля Ви обаче да не губите нито минута, защото е неудобно да държим повече там сър Юстъс.
— Хопкинс ме е викал на помощ вече седем пъти и повикванията му винаги са били напълно оправдани — рече Холмс. — Предполагам, че всеки един от тези случаи е намерил място във вашата сбирка, Уотсън, и съм длъжен да призная, че имате известна дарба за подбор и с нея компенсирате до голяма степен онова, което не одобрявам в стила ви. Вредният навик да разглеждате нещата откъм занимателната им страна, вместо да ги преценявате научно, ви пречи да създадете от събраните случаи едно полезно, ценно, бих казал дори, с академична стойност помагало. Подминавате заплетените и трудно разгадаеми обстоятелства, за да спрете вниманието си на сензационните подробности, които ще подразнят любопитството на читателя, но няма да го поучат.
— Тогава защо не ги опишете сам? — попитах аз с известно огорчение.
— Ще го сторя, драги ми Уотсън, ще го сторя. Засега съм твърде зает, както знаете, но възнамерявам да посветя старините си на написването на едно ръководство, в което да бъде изложено цялото детективско изкуство. А сега, както изглежда, ни предстои да разследваме случай на убийство.
— Значи смятате, че този сър Юстъс е мъртъв?
— Да, убеден съм в това. Бележката на Хопкинс показва, че той е доста разтревожен, а Хопкинс не е емоционална личност. Предполагам, че е имало насилие и че тялото е оставено, за да можем да направим нашето разследване. Едно обикновено самоубийство нямаше да го накара да ме вика на помощ. А що се отнася до освобождаването на дамата — навярно тя е била заключена в стаята си, докато се е разигравала трагедията. Влизаме във висшето общество, Уотсън — скъпа хартия за писма, монограм Ю.Б., гербове, живописно имение. Предполагам, че нашият приятел Хопкинс и този път няма да се изложи и че ще прекараме една интересна сутрин. Престъплението е било извършено миналата нощ преди дванадесет часа.
— Как е възможно да сте сигурен в това?
— Сигурен съм, тъй като проверих разписанието на влаковете и пресметнах времето. Първо е била повикана местната полиция, тя се е свързала със Скотланд Ярд, оттам са изпратили Хопкинс, а той от своя страна повика мен. За да се свърши всичката тази работа, е била необходима цялата нощ. Но ето че пристигнахме вече на гара Чизълхърст и скоро ще разберем дали предположенията ни ще се потвърдят.
След като изминахме с файтон няколко мили по тесните селски пътища, стигнахме до портала на някакъв парк. Отвори ни стар пазач, чието изпито и измъчено лице явно носеше следите от драматично преживяване. Алеята, оградена от двете страни със стари брястове, пресичаше живописния парк и свършваше пред ниска, разположена нашироко къща с колонада отпред по подобие на класическия архитектурен стил на Андреа Паладио1. Централната част очевидно беше много стара и бе обвита цялата в бръшлян, но големите прозорци показваха, че са били направени модерни промени, а едно от крилата, изглежда, бе изцяло новопостроено. Инспектор Станли Хопкинс — с младежка фигура, с живо и будно лице — ни посрещна на прага.
— Много се радвам, че дойдохте, господин Холмс, а и вие също, господин Уотсън! Всъщност, ако трябваше да започна всичко отначало, нямаше да ви безпокоя, защото след като дамата дойде на себе си, тя даде толкова точно и ясно описание на случилото се, че не ни остава кой знае какво да вършим. Спомняте ли си бандата крадци от Луишам?
1
Андреа Паладио — прочут италиански архитект от епохата на Ренесанса (1518 — 1580) — Б. пр.