— Щом е така — рече Холмс, — подозрението ще падне върху онази, която господарят е замерил с гарафата. В такъв случай трябва да се приеме, че тя е изменила на господарката си, към която изглежда тъй привързана. Впрочем това е второстепенен въпрос. Когато заловите Рандъл, навярно няма да ви бъде трудно да се доберете и до съучастника му. Разказът на дамата съвсем очевидно се потвърждава от всяка подробност, която виждаме пред нас. — Той отиде до френския прозорец и го отвори. — Тук няма никакви следи, но и не може да се очаква да има, понеже земята е твърда като камък. Виждам, че свещите върху полицата над камината са били палени.
— Да. На тяхната светлина и на светлината на свещта на лейди Бракънстол разбойниците са си свършили работата.
— А какво са откраднали?
— Не са взели кой знае колко неща — само половин дузина сребърни прибори от бюфета. Лейди Бракънстол смята, че са били толкова уплашени от смъртта на сър Юстъс, че не са посмели да претършуват цялата къща, както биха постъпили при други обстоятелства.
— Възможно е. И все пак са пили вино, както разбрах.
— За да успокоят нервите си.
— Не е изключено. Предполагам, че не сте пипали трите чаши на бюфета?
— Не, не съм! И бутилката си стои така, както те са я оставили.
— Я да им хвърлим един поглед. Охо! Какво е това?
Трите чаши бяха събрани заедно и бяха обагрени от виното, но на дъното на едната имаше утайка от ципата, която обикновено се образува в гърлото на бутилка с отлежало вино. Бутилката стоеше до тях — — две трети пълна, — а до нея лежеше една дълга, напоена с вино тапа. Видът на тапата и прахта по бутилката показваха, че виното, с което убийците се бяха черпили, не е било какво да е.
Поведението на Холмс се промени. Безстрастното изражение изчезна от лицето му и аз отново видях в живите му, малко хлътнали очи да се разпалва пламъчето на любопитството. Той взе тапата и я разгледа внимателно.
— Как са я извадили? — попита Холмс.
Хопкинс посочи едно полуотворено чекмедже, в което бяха подредени покривки за маса, а отгоре им лежеше голям тирбушон.
— Лейди Бракънстол каза ли, че именно този тирбушон е бил използван?
— Не забравяйте, че тя е била в безсъзнание, когато са отваряли бутилката.
— Да, наистина. Впрочем този тирбушон не е бил използван. Бутилката е била отпушена с едно от онези джобни ножчета, комбинирани с тирбушон, не по-дълъг от инч и половина. Ако разгледате горния край на тапата, ще видите, че тирбушонът е бил вкарван на три пъти, преди да е била изтеглена. Освен това не е продупчена докрай. Големият тирбушон щеше да я продупчи и да я изтегли още при първото дръпване. Като хванете разбойника, непременно ще откриете сред вещите му и едно от тези комбинирани ножчета.
— Това ще бъде неоспорима улика — рече Хопкинс.
— Трябва обаче да призная, че тези чаши ме озадачават. Лейди Бракънстол действително ли е видяла тримата мъже да пият?
— Да, тя изрично подчерта това.
— Тогава да приключим с този въпрос. Смятам, че няма какво повече да се каже. И все пак съгласете се, Хопкинс, че има нещо странно в тези три чаши. Как, не забелязвате нищо странно? Добре, добре, да не говорим повече за това. Може би човек с моите обширни познания и по-необичаен метод на работа е винаги готов да търси сложно обяснение, дори когато е налице далеч по-просто. Възможно е тази история с чашите да е чиста случайност. А сега, сбогом, Хопкинс! Не виждам с какво друго бих могъл да ви бъда полезен. Струва ми се, че за вас случаят е напълно изяснен. Моля, уведомете ме, когато арестувате Рандъл, а също и за събитията, които биха могли евентуално да последват. Надявам се скоро да ви поздравя с успешния край на разследването. Хайде, Уотсън, мисля, че в къщи ще можем да прекараме по-ползотворно времето си.
Докато пътувахме обратно, по изражението на Холмс разбрах, че е озадачен от нещо, което бе открил. От време на време се опитваше да разсее това впечатление, като разговаряше така, сякаш въпросът е напълно изяснен. Скоро обаче съмненията завладяха отново съзнанието му и по свъсените вежди и разсеяния поглед човек можеше да заключи, че мислите му пак са се пренесли в просторната трапезария на Аби Грейндж, където се бе разиграла среднощната трагедия. Най-накрая, следвайки някакъв вътрешен порив, той скочи на перона тъкмо когато влакът потегляше от гарата на едно предградие, като ме повлече след себе си.