— Съжалявам, скъпи приятелю — рече той, докато наблюдавахме как последните вагони на нашия влак изчезват зад завоя. — Простете ми, че ви подлагам на такива неприятни преживявания заради нещо, което може да се окаже само празна приумица, но честна дума, Уотсън, просто не мога да оставя случая в това положение. Вътрешното ми чувство се бунтува срещу подобно нещо. Посоката е погрешна, изцяло погрешна, готов съм да се закълна. А разказът на дамата беше логичен, бе потвърден напълно и от прислужницата, и от веществените доказателства. Какво мога да противопоставя срещу това? Три винени чаши и нищо друго. Но ако не бях приел някои от нещата на доверие, а бях разследвал всичко с онази задълбоченост, която бих проявил, ако започвахме случая на чисто, ако също така не бях допуснал една предварително подготвена история да отвлече вниманието ми, дали тогава нямаше да открия нещо по-определено, за което да се заловя? Щях, разбира се. А сега, Уотсън, нека поседнем на тази пейка, докато дойде влакът за Чизълхърст, в това време ще изложа пред вас доводите си, като ви моля най-напред да отхвърлите от съзнанието си мисълта, че разказаното от господарката или от прислужницата непременно е вярно. Не бива да допускаме очарованието на лейди Бракънстол да влияе на мнението ни. Ако направим безпристрастна преценка на разказа й, непременно ще открием някои подробности, които могат да събудят подозрение. Преди две седмици тези разбойници са се докопали до голяма плячка в Сиднъм. По този повод във вестниците бяха поместени известни данни за тях, както и описанието на външността им. Така че съвсем естествено би било да хрумне на човек да използва всичко това, ако желае да измисли история, в която да играят роля въображаеми крадци. Известно е обаче, че крадци, които са успели да направят добър удар, обикновено предпочитат да се радват тихо и мирно на придобивката си, вместо да се впускат веднага в ново опасно приключение. И още — не е обичайно също да ударят една жена, за да й попречат да изкрещи, след като всеки знае, че това е най-сигурният начин да я накарат да го стори; не е обичайно да извършат убийство, когато са достатъчно на брой, за да надвият на сам човек; не е обичайно да се задоволят с такава малка плячка, щом имат подръка много повече; и последно — крайно необичайно е, бих казал, за хора от този вид да оставят бутилката почти пълна. Какво мислите за всички тези „необичайни“ неща, Уотсън?
— Събрани заедно, те наистина будят подозрение, макар че всяко едно поотделно е напълно възможно. Но според мен най-необичайното от всичко е, че са завързали дамата за стола.
— На мен пък това не ми прави особено впечатление, защото е очевидно, че те или е трябвало да я убият, или да се подсигурят по някакъв друг начин срещу опасността тя да вдигне тревога веднага след тяхното бягство. Във всеки случай аз доказах, че има известен елемент на неправдоподобност в разказа на лейди Бракънстол, нали? А като капак на всичко идват чашите.
— Какво интересно има в тях?
— Можете ли да си ги представите мислено?
— Да, съвсем ясно.
— На нас ни бе казано, че от тях са пили трима души. Това струва ли ви се правдоподобно?
— Защо не? Имаше следи от вино във всяка от чашите.
— Да, наистина, но видяхме утайка само в една. Не може да не сте обърнали внимание на този факт. Това на каква мисъл ви навежда?
— Че чашата, в която имаше утайка, е била налята последна.
— Съвсем не. Щом в бутилката е имало утайка, не е възможно виното в първите две чаши да е било бистро, а в третата — не. Има две възможни обяснения за това, само две. Едното е, че след напълването на втората чаша бутилката е била силно разклатена и в третата чаша е попаднало голямо количество утайка. Това обаче не ми изглежда правдоподобно. Не, не, сигурен съм, че съм прав.
— В такъв случай как си го обяснявате?
— Че са използвани само две чаши, а утайката от двете е била излята е третата, за да остави лъжливото впечатление, че са присъствали трима души. По този начин всичката утайка се е събрала в третата чаша. Да, да, убеден съм, че е така. Но ако съм открил вярното обяснение на това малко необичайно явление, то случаят веднага престава да бъде обикновен и се превръща в крайно интересен и заплетен, защото излиза, че лейди Бракънстол и нейната прислужница умишлено са ни излъгали, че не бива да се вярва на нито една дума от техния разказ, че те имат някаква важна причина да прикриват истинския престъпник и че ние трябва да изградим хипотезата си със собствени сили, без да разчитаме на помощ от тяхна страна. Това е задачата, която сега стои пред нас, Уотсън. А ето че идва и влакът за Сиднъм.