Сега същият този Авакум беше представил един рапорт, който просто ревеше от наивност.
„Трябва още от самото начало да призная — четеше може би за десети път полковникът и мръщеше вежди, — че що се отнася до обвиняемия Методи Парашкевов, аз имам значителни резерви. Аз не го амнистирам напълно, не му издавам свидетелство за невинност, но нещо в него подсказва, че той не е лош човек, че такъв човек като него не може да бъде престъпник. Вярно е, че уликите, с които сега разполагаме, са изключително в негова вреда. Ако се съди по тия улики: показанията на старши милиционера, пешкира, хлороформа, фаса от цигарата, който изглежда, че е негов — Методи Парашкевов, най-меко казано, е подследствен обект. Но в начина, по който е извършено престъплението, и специално втората и съществената част от престъплението — разбиването и ограбването на пункта — има нещо загадъчно, мъчно обяснимо, което в известна степен разсейва донякъде увереността, че Методи Парашкевов е действителният престъпник. При среща аз ще обясня устно в какво се състои според мен това «загадъчно» и «мъчно обяснимо».
В малкото време, с което разполагах, аз успях да събера някои бегли сведения за този човек. Те не уличават учителя в нищо лошо. Син е на средно заможни родители, вече покойници. И преди, и след Девети септември няма никакви прояви, от които може да се съди, че е имал или има реакционни разбирания. През годините, когато не е учителствувал, той е изучавал минералогия, допълвал е знанията си по химия. Научил е момчиловци на градинарство и пчеларство. Води съвсем скромен ергенски живот. Притежава доста богата естественоисторическа сбирка. Голям планинар е, обича природата и е страстен ловец.“
Полковникът въздъхна. „Тази характеристика сякаш е писана от археолога, а не от контраразузнавача Авакум!“ — После натисна звънеца и заповяда на дежурния лейтенант да повика двамата капитани.
10
До срещата при полковника имаше още два часа. Авакум постоя пред фотосите, изложени във витрините на Театъра за младежта, погледна със скептична усмивка гримьорските остроумия на артистите и снизходително повдигна рамене. После застана на спирката и тогава съвсем случайно забеляза, че обувките му не са излъскани и затова имат доста овехтял вид. „Трябва непременно да ида при Сали“ — помисли той.
Като го видя да влиза в магазинчето, Сали се ухили до уши. „Днешният ден ще започне с голям бакшиш“ — помисли си момчето и така удари двете четки една о друга, че брат му Ахмед, който седеше гърбом към вратата, подскочи от столчето си като убоден с нож.
— Сали — каза Авакум, — искам да лъснеш обувките ми и откъм вътрешната страна, чуваш ли! Иначе няма да получиш в повече нито грош!
Зъбите на Сали се бялнаха, щеше му се да направи някаква шега, да каже нещо много весело, но като погледна мрачното и уморено лице на клиента си, наведе очи и захвана усърдно да четка напрашените маншети на панталоните му.
Авакум седеше умърлушено на високото столче и за да не скучае — гледаше розовата фасада на насрещната къща и прозорците й — засенени с къдрави тюлени перденца, и балкончетата — оградени с железни дантели и боядисани в жълт цвят.
— Сали — попита някак ненадейно и за себе си Авакум, — оня другар, дето носи небесносиня връзка със сребърни цветчета, дохождал ли е тия дни?
— Дохождал — кимна Сали. — Понеделник подир обяд беше. — Той нацупи пълните си червени устни и поклати глава: — Стиснат човек!
— Лош човек — усмихна се Авакум.
На едно от насрещните балкончета зад желязната му дантелена ограда изведнъж разцъфна фигура на млада жена. Тя беше облечена в кремава рокля без ръкави, стоеше изправена и сутрешното слънце, което грееше от изток, правеше косите й златни.
„Като същинска ружа“ — помисли Авакум и се усмихна.
Младата жена постоя зад жълтата дантела, сякаш размисляше нещо, после се извърна и бързо изчезна през отворената врата. А на Авакум се струваше, че една кремава ружа стои все още възправена на балкончето, и понеже обичаше тия цветя, продължаваше да гледа пред себе си с немигащи очи.
— Сали — каза той, като помръдна внезапно рамене, — не е необходимо да лъскаш толкова много обувките ми откъм вътрешната им страна. Там и без това не се вижда!
— Ами аз не съм започнал! — ухили се Сали.
— Нищо — Авакум махна с ръка. — Следващия път ще продължиш!
Той се изправи, мушна една монета в ръцете на Сали и изскочи навън.
Момчето гледаше подире му със зяпнала уста, учудено до немай-къде.