Кой знае как, те се срещнаха точно сред градинката с шадраванчето. Разбира се, тази среща беше съвсем случайна. Сия обикаляше басейнчето откъм западната му страна, пък Авакум — от източната. Ако не вървяха един срещу друг, сигурно не биха се срещнали. При това изглежда, че никой от тях не подозираше присъствието на другия. Те наблюдаваха шадраванчето, защото там водата шуртеше по много интересен начин. Водата излиташе нагоре, после падаше обратно в коритото.
Като го видя срещу себе си, Сия много се изненада. Лицето й поруменя, дори и на Авакум се стори, че то сега прилича не на ружа, а на разцъфнал мак.
— Ах — каза тя, — по какъв случай и как така?
Авакум, който умееше винаги умно и хубаво да отговаря, този път си замълча.
После те се досетиха, че не са си подали ръце, и затова побързаха сърдечно да се поздравят. Сия беше някак си смутена от срещата и подържа ръката си по за дълго в неговата. В тоя миг, докато тя държеше ръката си в неговата, Авакум успя да поразгледа лицето й. Очите й уж се смееха, а зад тоя смях като че ли нямаше нищо весело. Затова смехът в очите й изглеждаше доста тъжен. Имаше и едва видими тъмни сенки под орбитите и гънчици около устата и едно леко потрепване на устните — както прави пеперуда, която се готви да литне. „Така трепкат устните на децата, когато се силят да се смеят, пък им се плаче“ — помисли Авакум.
— Аз съм в отпуска — каза Сия и погледна встрани.
— Зная — кимна Авакум и също погледна встрани.
Повървяха около басейнчето с цветните плочки. Водата продължаваше все така интересно да си шурти, но сега те не й обръщаха никакво внимание.
— Зная, че си в отпуска — повтори Авакум. — Нали се бяхме договорили да вземем отпуските си в едно и също време?
Тя не отговори, а само лекичко въздъхна. Всъщност това беше прекъсната въздишка — Авакум можеше да се обзаложи на едно срещу хиляда, че в очите и има влага. „Така секва въздишката, когато се превръща на влага в очите“ — помисли той. И съвсем небрежно запита:
— А ти виждала ли си нашия общ приятел — инженера?
И понеже тя се бавеше да отговори, Авакум я подсети:
— От понеделник насам?
— Не мисля повече да го виждам — отвърна някак сопнато тя.
Сега водата на шадраванчето започна много весело да шурти.
Авакум каза:
— Колко са хубави тия розови фасади на къщите! Много ми харесват.
— Така ли? — усъмни се Сия. — Но преди три месеца ти мислеше другояче. Настояваше, че са грозни, че приличат на проснато бельо! Не си ли спомняш?
— Не си спомням — засмя се Авакум.
— И аз мисля, че тия фасади са хубави! — Сия каза това с някаква особена нежност в гласа си. Сетне запита, както някога: — Искаш ли да се поразходим в парка?
— Защо не! — зарадва се Авакум.
И както някога — хвана я подръка и се наведе над ухото й:
— След петнайсет минути имаме заседание в Института по археология. Нека да отложим нашата среща за утре, може ли?
Сия повдигна рамене.
— Може — усмихна се тя.
11
— И така — подхвана разговора полковник Манов, — аз прочетох вашите два доклада и, струва ми се, имам вече известна представа за становището ви по тази тъмна история. — Той погледна към Авакум, помълча някое време, сетне продължи: — Междувременно аз получих и няколко добри известия, които напълно подкрепят и потвърждават тезата на капитан Слави Ковачев. А именно, че през нощта на двадесет и втори срещу двадесет и трети август учителят Методи Парашкевов е извършил покушение срещу старши милиционера Стоян Марков Стоименов и че същият този Методи Парашкевов е разбил прозореца на военно-геоложкия пункт и е задигнал оттам една стратегическа скица и две хиляди лева пари… Другарят Авакум Захов, който все още се съмнява във виновността на Методи Парашкевов, трябва да научи сега, че нашите технически служби са установили безспорни следи от пръстите му върху няколко парчета от разбитите стъкла; че угарката от недопушената цигара е негова и е пипана от неговите пръсти и че същата тази угарка е била смачкана от подкована обувка, каквато той носи. Тия открития, в които никой не може да се съмнява, събрани с другите доказателства — разказа на старши милиционера, пешкира и хлороформа, — образуват едно ясно и категорично убеждение, което — повтарям пак — напълно се покрива с убеждението на капитан Слави Ковачев. Констатираната първа неискреност в показанията на Методи Парашкевов — тоест опитът му да заблуди следствието за посоката на своя нощен излет — показва първото усилие на престъпника да се измъкне от ноктите на обвинението. Аз се учудвам само на това — позволявам си да го изтъкна, — че такъв опитен човек като другаря Авакум Захов не е успял да се ориентира навреме в една сравнително проста обстановка!