— Случват се понякога и такива работи! — засмя се весело Слави Ковачев.
— Няма място за смях — начумери се полковникът. И като извърна лицето си към Авакум Захов, той угрижено го запита: — Как се е случило, че не си могъл да видиш една такава очевидна истина?
Авакум поиска разрешение да запуши, всмукна от цигарата си няколко пъти и помълча. Сетне каза:
— Тази история е много по-заплетена и много по-тъмна, отколкото я вижда моят колега Слави Ковачев. Не е трудно въз основа на няколко само доказателства да се обвини в смъртен грях един човек. Трудното е в това — да се открие истината, когато безспорните доказателства насочват следствието по фалшива следа.
— Той нарича безспорните доказателства „фалшива следа“ — разпери ръце Слави Ковачев.
— Вие не го прекъсвайте! — начумери се за втори път полковникът.
Той избягваше да пуши, защото не беше добре с кръвното си налягане, но сега порови в чекмеджето си, откри една папироса между книжата и с удоволствие я запали от кибритената клечка, която му поднесе Авакум.
— Нека моят колега Слави Ковачев възпроизведе произшествието така, както той го вижда във въображението си — настоя Авакум. — Тогава аз ще посоча ония пунктове, в които той очевидно много греши. И вие ще видите, че истината не е толкова проста, колкото ви изглежда на пръв поглед.
Полковникът се намести по-удобно в креслото си и с още по-видимо удоволствие вдъхна от тютюневия дим.
— Щом като на другаря Захов не е ясна картинката на произшествието, аз ще я възпроизведа — така, както е било! — започна в доста висок регистър Слави Ковачев. Той присви очи: — Часът е между един и два след полунощ. Методи Парашкевов се връща откъм местността Змеица. Змеица е страшна местност, която неопитни хора мъчно биха се решили да посещават нощно време. Той минава през двора на пункта, казва няколко думи на старшината и си дава вид, че много бърза. Но едва направил няколко крачки в тъмнината — припка обратно и с железен предмет удря милиционера по тила. Нещастният човек губи съзнание и пада на земята. Тогава Методи Парашкевов изважда от джобовете си ампулата и пешкира, впръсква хлороформ в пешкира и здраво омотава главата на жертвата си. По този начин той си осигурява няколко часа спокойствие и свобода на действие.
Това е първата част на драмата. Вторият акт започва така. Методи Парашкевов се доближава до прозореца на пункта. Той е висок човек и за него е лесно да стигне прозореца. Първият удар върху стъклото — слаб удар, за да не се вдига шум — той нанася с железния предмет. Образува се отвор широк, колкото да провре ръката си, за да се улови за желязната пръчка. След това, опрял крака върху стената, той започва внимателно да изважда стъкла от черчеветата. Когато свършва тази работа, той се отпуска на земята и за да си отпочине и за да събере нови сили — запалва папироса. Естествено, той крие папиросата в ръката си. Но времето тече. Стъпква набързо недопушената папироса, отново подскача, отново се опира върху стената и сега започва да пили със стоманена пила една от железните пречки. Тя е тънка, направена е от меко желязо. За изпиляването й не са необходими повече от десет минути. Той огъва разполовената пръчка — сега в прозореца има отвор, достатъчно широк, за да се промъкне в стаята. Всичко това става за около петнадесет-двадесет минути. Влязъл в стаята, той отваря с малък шперц шкафчето с документите и парите. Задига скицата, която му трябва, а за да придаде криминален характер на престъплението, т.е. за да забули шпионското му съдържание — взема и двете хиляди лева, които се намират върху най-горната лавица на шкафчето… После нашият герой си отива в къщи — ни лук ял, ни на лук мирисал! Ляга, както си е обут, да спи. На разсъмване захваща да стяга раницата си — уж ще ходи на излет или лов. А всъщност — да укрие упойката; и да го няма в първите часове, когато престъплението ще бъде вече открито.
Слави Ковачев изтри с ръка потта от челото си и мярна със снизходителни очи Авакум: „Щял си да намериш слаби пунктове в моите позиции! Брей да му се не види! Хайде, опитай се де!“
И тримата помълчаха някое време.
— Мога ли да направя няколко забележки? — попита Авакум.
Полковникът кимна с глава.
Авакум стана от мястото си и започна бавно и със ситни стъпки да снове между прозореца и вратата.
— Разстоянието от земята до най-ниската част на прозореца е точно два метра и петнадесет сантиметра. От такова разстояние стъклото на прозореца може да бъде строшено само с помощта на бастун, на прът или на друг някакъв подобен предмет. То може да бъде строшено и от подхвърлен камък при условие, че злосторникът не се бои от по-силен шум. Да предположим, че злосторникът е счупил стъклото по един от тия няколко начина, и да вървим по-нататък.