Случаят в Момчилово

— Вие, гражданино, твърдите, че вечерта на двадесет и втори срещу двадесет и трети август сте излезли на разходка източно от селото. А свидетели са ви срещнали на пътя, който води за село Лъките — посока, противоположна на тая, която вие сочите. Защо ни заблуждавате?

— Това си е моя частна работа — отвърнал учителят, стиснал устни и престанал да приказва по тоя въпрос.

На втория разпит следователят го попитал:

— Миналата година в местността Змеица беше убит при престрелка с органи на властта диверсантът Кадемов от село Лъките. Вие познавахте ли тоя човек?

— Познавах го — отвърнал Методи. — Той имаше вярно око и сигурна ръка. Беше добър ловец.

— Често ли излизахте на лов с Кадемов?

— Срещали сме се няколко пъти в планината.

— А спомняте ли си кога беше последната ви среща?

Методи отвързал твърде спокойно:

— Струва ми се, че това стана една година преди той да избяга на юг.

— А кога се видяхте след тази последна среща?

— Може би щяхме да се видим в деня на погребението му, но ме домързя да бия път до Лъките — усмихнал се Методи.

На третия разпит следователят го запитал:

— Вие, гражданино Парашкевов, отричате участието си в нападението над пункта. Но тогава как ще обясните наличието на следи от вашите пръсти върху разбитото стъкло?

— Ако бях детектив, щях да задоволя някак си любопитството ви — вдигнал рамене Методи Парашкевов. И след като помислил малко, добавил: — Има само една възможност — някой да е задигнал пръстите от ръката ми, когато съм спал. Задигнал ги е, отишъл е до пункта и с тях е разбил стъклото. А сетне се е върнал обратно и отново ги е оставил на мястото им. Вие как мислите?

— Това е несериозно — казал следователят.

— Напротив! То е толкова сериозно, колкото и цялото ви обвинение срещу мене! — стрелнал го сърдито Методи.

Тогава следователят заповядал да донесат ампулата с хлороформа, пешкира и фаса от цигарата. И го запитал:

— Познавате ли тия неща?

— Че как да не ги познавам! — казал Методи. — Ампулата и пешкирът са безусловно мои, защото съм ги купувал с мои пари. А колкото до тоя фас — той го погледал някое време — аз не съм сигурен дали ще е от моя цигара, или от друга. Всички фасове си приличат като близнаци.

— Моля — казал следователят, — за фаса не се тревожете. Ние се погрижихме да го изследваме и експертизата установи по него следи от вашите пръсти и от вашите обувки.

— Тогава и фасът е мой — усмихнал се Методи и добавил: — Спомням си, че когато минавах край пункта, аз захвърлих цигарата си някъде наблизо до прозореца и понеже духаше силен вятър — настъпих я, за да не направи пакост.

— Вие имате силна памет — казал следователят — и затова лесно ще си припомните как вашият пешкир се е напоил с хлороформ и по какъв начин се е омотал около лицето на старшината Стоян.

Методи Парашкевов дълго мълчал.

— Хайде, говорете! — подканил го следователят.

— От моя хлороформ — казал Методи — не е изпръсквана нито една капка през тая вечер, защото аз много добре помня делението върху ампулата — чертицата, до която беше стигнала течността. Сега течността си стои пак до същата чертица.

— А кой, освен вас може да потвърди това? — засмял се следователят.

Методи повдигнал рамене, после и той се засмял.

— Слушайте — казал той, — тази история с моя пешкир е наистина любопитна. Както е прелюбопитен и случаят с отпечатъците от моите пръсти. Ако сте добър следовател, вие трябва да изясните тия загадки — и за себе си, и за мен. Но ако си губите времето около моята скромна личност, аз ви уверявам, че вие никога няма да стигнете до истината.

— Засега истината се върти именно около вашата скромна личност — заплашил го следователят.

Методи помълчал някое време, после казал:

— Аз за себе си не се страхувам, защото в тая тъмна история не съм вземал абсолютно никакво участие и защото има разумни хора, които ще установят това. Нима може един човек в днешно време да бъде съден за престъпление, което не е извършил? Не ме карайте да се смея, моля ви се, защото аз не съм от хората, който много обичат смеха.

Така приключи третият разпит.

Обвиняемият, изглежда, не разбира или не схваща трагичното положение, в което е изпаднал. Тази наивност е хубава и в същото време тя съдържа нещо ужасно в себе си. Хубавото е това, че човекът е спокоен и не живее в страх. А ужасното се състои в неговия оптимизъм, във вярата, че всичко ще свърши добре и че никаква опасност не виси над главата му. Той не знае, че фактите и веществените доказателства по това дело са такива, че тутакси може да бъде даден под съд. Опит за предумишлено убийство, нападение над военен пункт, задигане на документ със стратегическо значение — ти знаеш как законът наказва това. И ако все още обвинението не е отишло в ръцете на прокурора — причината не е в липсата на доказателства срещу обвиняемия — такива доказателства има и те са от безспорен характер! Причината е в нашето желание да разнищим колкото се може повече нишки на престъплението, тоест да разкрием организацията му, хората, които участвуват в него, и централата, която ги движи. Разбира се, ако ние ударим на камък, ако следствието се проточи и загуби перспектива — Методи Парашкевов, макар и единствен в това дело, ще бъде изпратен на съд. Така стоят нещата засега.