Той си облече нов пуловер, излъска обувките си, после изля шепа одеколон върху косата си и започна да се реши пред едно малко огледалце, което беше закрепил до статива с епруветките. През цялото това време все си подсвиркваше валса от „Евгени Онегин“, като че ли насреща му не се мръщеше назъбената Змеица, а грееше една розова фасада с жълти балкончета.
Чардакът беше мокър, вратата и дръжката на килера — и те бяха плискани цяла нощ от дъжда. Нямаше смисъл да занича за каквито и да било следи.
Вътре всичко си стоеше така, както го беше видял и запомнил през вчерашния ден.
Той застана на прага и започна внимателно да оглежда нещата.
Това продължи около десет минути.
Най-после се усмихна. Поставката, върху която беше закрепено мечето, изглеждаше изместена наляво с около два пръста. Виждаше се левият горен ъгъл на сандъка. Вчера сам сложи поставката върху сандъка и много добре си спомняше, че всичките ъгли бяха еднакво добре закрити. А сега левият ъгъл зееше открит с около два пръста. Някой беше местил мечето встрани, наляво, и очевидно, за да погледне в сандъка вътре и да бръкне с ръка. А после поради тъмнината не беше успял да възстанови с абсолютна точност предишното положение на поставката. „Получило се е изместване, равно на два сантиметра“ — помисли Авакум.
Той свали мечето на пода и погледна в сандъка. Вътре като че ли нямаше никаква промяна. Пак тая купчина разноцветни камъни с онова камъче, отгоре, увито в лист от тетрадка:
„Змеица, 7 август“.
То си лежеше на същото място, на което беше го оставил Авакум. И хартията, и надписът бяха същите. Само цветът му се беше поизменил. Авакум отлично помнеше, че онова камъче имаше кафяв цвят. Това, което държеше сега в ръката си, беше на големина почти колкото него и по форма му приличаше, но цветът беше друг. Това камъче имаше белезникав цвят.
19
Слънцето изгря откъм Лъките и небето над Змеица почервеня. Далечните сипеи и назъбените скали по билото потънаха в призрачна розова виделина.
Авакум слезе по стълбището и на пруста едва не се сблъска с Балабаница.
— Трябваше да съм на мандрата вече, пък се успах! — усмихна се тя, като побърза да вдигне къдрицата, която беше паднала над челото й.
Върху басмената си блузка беше облякла контошче3 с къси ръкави. То беше разтворено на гърдите и в чупката, която правеха златистите ревери на яката, блестеше кожата й — мека, с млечна белота.
— Така е — каза Авакум, — който малко спи нощем, заран мъчно се пробужда!
Тя го погледна с учудени, искрящи очи, помръдна с рамене и весело се засмя. Смехът й беше чист, звънлив. Тя държеше ръцете си на хълбоците, изпъваше блузката. Едрите й гърди подскачаха под златистото контошче.
После тя въздъхна и каза с малко опечален глас:
— Какво да се прави — вдовишко тегло!
Но в очите й имаше още смях.
Авакум погледна подире й — той беше се пробудил с бодро настроение, дори му идеше да си засвири с уста.
А когато тя изчезна от погледа му, той бързо се върна назад, отключи с малък шперц вратата на стаята й, влезе в спалнята и коленичи върху пода. Дъските бяха бели, чисти, по тях не личаха никакви следи. „Влязъл е вътре по чорапи — помисли Авакум. — Оставил е обувките си отвън, в собата, а там подът е землен, грапав, преметен е вече и затова нищо не би могло да се разбере.“
В половинка от кърчаг беше посадено индрише — стаята ухаеше приятно и тази миризма заедно с цветовете на мушкатото, които се усмихваха от прозореца, като да напомняше за някаква безгрижна младост, за години, които отдавна са си отишли.
Нямаше време за губене — той се измъкна навън, като отново заключи вратата, и пое бързо към Илчовата механа. Марко Крумов го нагости с попара от препечен хляб, сирене и лютиви чушки. Той закуси с вълчи апетит и дълго време след това усещаше устата си като разпалена пещ.
Бай Гроздан тъкмо пълнеше чашката си с анасонлийка, когато го зърна да влиза в двора. Сякаш нещо го клъцна по сърцето — той се намръщи, гаврътна чашката наведнъж, още по-силно се намръщи и с дълбока въздишка скри шишето в долапа.
А стрина Грозданица вече гълчеше гостенина навън.
„Как се не случи да изляза пет минути по-рано!“ — тюхна се председателят, но се прокашля важно, излезе на пруста и с един широк жест го покани да влезе.
— Ха добре си дошъл! — рече той, като го поглеждаше изпод вежди.
Помисли миг-два дали да му предложи стол, но в това време стрина Грозданица нахълта вътре и както си изглеждаше винаги сърдита, тутакси задудна с гърления си глас:
— Ама човек си и ти, Гроздане! Дошъл гост, а ти стоиш насред къщи като треснат! То бива, ама твоето за никъде не е! — Тя отвори вратата на стаята, спусна се към масата, припряно оправи дантелената й покривка, после отново доприпка при тях: — Влезте вътре де, седнете като хора, аз ей сегинка ще ви приготвя каквото бог дал! — заподканя ги тя.