Авакум извади бележника си, опря се на масата и записа: „I. Да се провери дали вдовицата е плела ръкавици от синя фабрична прежда след края на зимата.“
Той се усмихна.
Разбира се, че след края на зимата! Ако ги беше изплела преди края на зимата, неизвестното лице X щеше да ги носи на ръцете си по време на зимните студове и тогава все някой щеше да забележи, че в Момчилово има човек със сини ръкавици.
Той затвори тефтерчето и продължи разходката си между кревата и работната маса на Методи.
Обикновено хората се снабдяват с ръкавици през късна есен или в началото на зимата. Никой не си купува дебели вълнени ръкавици през пролетта. Никой не прави това, освен в специални случаи, когато нещо от по-особен характер налага да се купят или да се поръчат такива ръкавици. Ако се установи, че вдовицата е плела вълнени ръкавици от синя прежда през пролетните или през летните месеци, то лицето, което ги е поръчало, без друго е имало пред вид и нещо от по-особен характер. Укриването на следи от собствените пръсти е именно „нещо“ от по-особен характер.
Авакум тихичко подсвирна и се спря сред стаята.
Но нима за същата цел не могат да послужат и едни най-обикновени кожени ръкавици? Такива ръкавици се продават във всеки град и както се казва — на път и под път!
Да се снабди човек с кожени ръкавици — по-лесно от това няма, разбира се. Стига да живее в град, където има магазин с подобна стока. Но ако човек живее на село, и то през лятото и му се наложи в пределно къс срок от ден-два да извърши нещо специално, което изисква непременно ръкавици? И не желае поради особени съображения да взема „назаем“ чужди? И няма възможност да прескочи до най-близкия град, за да си купи? Тогава, естествено, този човек ще си служи с това, което намери, тоест онова, което му предложат най-благоприятните за него местни обстоятелства.
Авакум се усмихна и потри доволно ръце. Сините влакънца му подсказваха още две интересни неща: лицето X е било принудено да осъществява в най-къс срок задача, за която не е било подготвено предварително; лицето X е на такава служба, която не му позволява да се откъсва незабелязано от познатите и от колегите си дори само за няколко часа през деня!
Да са благословени тия приказливи сини влакънца!
Авакум се засмя с глас.
„Това е признак на умора — помисли той. — Аз нямам обичай да се смея с глас.“
После той излезе на двора, за да провери дали Балабаница не се е завърнала от мандрата. В двора и в долния кат нямаше жива душа.
Като заключи вратата на стаята, Авакум отвори секретните ключалки на куфара си и внимателно извади оттам миниатюрната портативна радиостанция. Той разтвори тефтера си на оная страница, където беше записал цифрите на шифъра си, натисна ключа и потърси свръзка. След по-малко от минута той предаде на ефира първата си шифрограма от Момчилово. Тя беше съвсем лаконична. „Незабавно наредете групата на геолозите да отсъствува поне едно денонощие от село.“ И даде край.
Сетне отново затвори радиостанцията и наблъска куфара си под кревата.
Беше започнало да се смрачава.
Облече спортното си яке и прекоси двора. Сега в ситната мрежа на дъжда запустелите стопански постройки изглеждаха още по-мрачни и безнадеждно изоставени. Липсваше само традиционната кукувица върху продънения покрив на хамбара, за да изглежда картинката напълно издържана в зловещия дух на криминалните романи.
Авакум нави ръкавите на якето си, сложи на дръвника една цепеница и започна да сече.
Когато беше насякъл вече голяма купчина дърва, той усети в здрача зад себе си присъствието на човек. Знаеше, че е Балабаница, но се правеше, че не я забелязва.
А тя, след като го беше наблюдавала мълчаливо някое време, звънко и присмехулно му подвикна:
— Гледай ти какъв юнак! Де да съм знаела, че ще си имам такъв помощник!
Авакум захвърли секирата и се усмихна:
— Щеше да си докараш поне още една кола цепеници, нали?
Дойде до нея и внимателно я изгледа. Мокра беше забрадката й, капчици лъщяха и в къдравите кичури, които се подаваха над челото. От нея и от лисичето й контошче лъхаше топла, свежа и упойваща миризма.
— Искам тази вечер да запалим голям огън — каза Авакум.
Балабаница го гледаше и мълчеше.
— За да се сгрееш и отпочинеш след трудовия ден — допълни той, като вдишваше от дъха й.
Тя се отмести, отиде до сечника и клекнала, започна да нарежда в престилката си от насечените дърва.
— Нито съм уморена, нито съм изстинала — каза тя.