Бай Марко извади изпод тезгяха няколко тефтерчета и му ги подаде. Това бяха най-прости тефтерчета, с листа, разграфени на квадратчета. Върху корицата на първото, което Авакум разтвори, беше написано с химически молив: „Кап. М. Калудиев“. Половината от страниците му бяха изпълнени с нечетлив аптекарски почерк. Второто тефтерче беше на Кузман Наумов. Този мрачен и затворен човек пишеше едро, красиво, със закръглени букви, като истински артист в калиграфията. „Да му се не надяваш“ — помисли Авакум. Третото тефтерче принадлежеше на Ичеренски. Неговата силна ръка пишеше четливо, но буквите бяха дребни, приличаха на мъниста. Всеки ред в това тефтерче напомняше конец, нанизан с най-мъничките синци, каквито можеха да се намерят в някой селски дюкян. „Иди, че гадай характера според почерците“ — усмихна се Авакум и захвърли тефтерчетата върху тезгяха.
Той остави предплатата, за която бай Марко беше отворил дума, попита го за къщата на плетачката и излезе навън. Ръмеше студен, почти невидим дъждец.
Плетачката Мария живееше над Илязовия дом, отвъд пустото място, което отделяше централната част на селото от Горната махала. Това пусто място, на места изгърбено, на места издълбано от плитки долове, беше цялото покрито с ниски храсталаци и магарешки тръни. Пресичаха го няколко криволичещи пътеки, но сравнително най-права и най-удобна беше пътеката, която минаваше покрай къщата на плетачката. Тя свиваше стръмно на юг и излизаше на мекия път, дето водеше за село Лъките и избикаляше Змеица откъм гърба.
Къщата, в която живееше плетачката Мария, беше ниска, като повечето момчиловски къщи, кирпичена и с плочест покрив, но белосана с вар, чиста и с филени перденца на прозорците. Сред дворчето й имаше една клонеста круша с широка скамейка под нея, а около къщата — няколко лехички със здравец и къдрави гергини.
Авакум почука на вратата, почука още веднъж, никой не му отвори. Като се върна на пътеката, една възрастна жена подаде глава иззад съседния плет, погледа го недоверчиво и намръщено му обясни, че плетачката е отишла да вземе млякото си и че ще се върне в къщи най-рано след половин час.
Авакум отново мина през пустото място, постоя на височинката, откъдето Методи беше скочил в Илязовия двор, и тогава забеляза, че пред пункта беше настъпило едно необичайно оживление. Той заобиколи оградата и влезе в двора, както си му беше редът, през главната порта.
Под огромния бряст стояха две кротки мулета и геолозите ги товареха с най-различен багаж. Всъщност с тази работа се занимаваха Ичеренски и капитанът, а Кузман Наумов стоеше малко настрана, пушеше и разсеяно гледаше в краката си. Старшината Георги и мулетарят свързваха с въжета един продълговат денк.
— За къде се стягате, приятели? — попита ги Авакум с учуден и малко натъжен глас. — Ако не ме лъжат очите ми, вие като че ли се готвите за далечен път?
— Как пък позна! — ухили се капитанът и побутна фуражката си към тила.
Ичеренски сякаш не беше забелязал присъствието на Авакум. Той ровеше в една торба и лицето му имаше много съсредоточен вид.
— Заминаваме, любезни! — засмя се капитанът и посочи с ръка към юг. — Дългът ни зове, както виждаш, за нови подвизи в полето на мирния труд.
— Ще видиш ти едни подвизи! — закани му се с пръст Ичеренски. — Защо си забравил крачкомера?
Капитанът изтича за крачкомера и тогава Ичеренски изви глава към Авакум. Той не каза нищо, а се взря в очите му и мълчеше.
— Надалеч ли ще пътувате? — попита Авакум.
— Добре ще е да не задаваш неудобни въпроси — отвърна глухо Ичеренски. — И да не любопитствуваш за неща, които нямат връзка с работата, заради която си изпратен тук.
— О — каза Авакум и се усмихна. — Та аз тъкмо във връзка с работата си питам. Вие сигурно ще пътешествувате из местности, които и мен интересуват.
— То си е наша работа къде ще пътешествуваме — намръщи се Ичеренски. И го изгледа изпод вежди: — Не си пъхай носа, където не трябва. Ти имаше този навик, а това е лошо. Току-виж, че си останал без нос!
Тук, на двора, той не приличаше никак на оня Ичеренски от Илчовата механа.
— Да ме пази господ! — каза Авакум. — Аз държа много на своя нос. Изобщо аз имам много добро мнение за него. Благодаря за добрия съвет!
Той допря с ръка каскета си, кимна на Кузман и тръгна да си върви.
Пътем попита старшината:
— Ваша милост ли ще командува обоза?
— Отде-накъде! — разпери ръце Георги.
— Много добре — усмихна му се Авакум. — Времето е влажно, не е твърде подходящо за дълъг път.
Ситният дъждец продължаваше все така тихичко да ръми.
Авакум тръгна по пътя за Лъките, после сви наляво и се изкачи върху едно от многото ниски хълмчета, които образуваха подстъпите към Змеица. Той се сгуши сред храсталаците, извади луличката си и запуши.