След около един час по пътя се зададе керванът на геолозите. Най-напред крачеше майорът. Следваха го Ичеренски и капитанът — те вървяха рамо до рамо. Подире им щракаха с равномерна стъпка двете мулета. Ариергардът се състоеше от Кузман Наумов и мулетаря.
Когато керванът навлезе в завоя и се затули от хълмовете, Авакум се изправи, стоя замислен някое време, после се обърна на запад и започна бързо да си проправя път сред храсталаците. Както и очакваше, след десетина минути той излезе на широката пътека и като тръгна по нея, скоро се намери пред малката къщичка на плетачката Мария.
Плетачката Мария беше крехко създание, синеоко, миловидно, със слаби рамене и тъжни очи. Тя се усмихваше стеснително и някак печално с малките си устица, държеше главата си наведена встрани и много приличаше на ония не особено здрави русокоси куклички, които подаряват на малките момиченца за игра.
Тя стоеше пред прага на бялата къща, слушаше Авакум, отговаряше на въпросите му с тих и топъл глас и смутено поглеждаше към съседния двор.
— Изглежда, че тази ваша съседка проявява голямо любопитство към клиентите ви? — попита я Авакум, като спокойно пълнеше луличката си.
Тя не отговори, а само наведе глава.
— Научих се, че вие плетете чудесни ръкавици — каза Авакум. — Моята работа е такава, че аз повечето време скитам навън. Затова съм дошъл при вас да ми изплетете в най-скоро време едни хубави ръкавици. Може ли?
— Може — отвърна плетачката. — Но трябва да си донесете прежда.
— А нима вие нямате прежда? — учуди се Авакум.
Тя поклати глава.
— Това е много неприятно — въздъхна Авакум и поднесе кибритката към лулата си. — Жалко. Аз видях едни ръкавици от синя прежда, ваше производство, и те много ми харесаха. Аз исках да ми изплетете точно такива ръкавици — от синя прежда.
— Сега нямам такава прежда — каза плетачката.
— Че кога пък сте я свършили толкова бързо! — възропта Авакум. — Преди няколко дни сте имали, а сега нямате!
По челото й се появиха бръчки, тя погледна ръцете си — те бяха малки и костеливи — и сдържано въздъхна.
— Не е било преди няколко дни — каза тя. — Синя прежда имах отдавна — през лятото. И много малко. Пазех я за себе си.
— Разбирам — каза Авакум. — Вие сте синеока и синият цвят ви отива. Трябвало е да задържите тази прежда за себе си, а на този…
Той потърка челото си и махна с ръка:
— … Ето че му забравих вече името!
— Кузман Наумов — помогна му тя.
Авакум всмукна дълбоко от лулата си и помълча.
— Кузман Наумов — повтори той. — Така. Късметлия човек! Че защо не му изплетохте ръкавици от друга прежда?
— Защото нямах друга, а той много бързаше.
Тя помръдна с рамене и погледна към вратата.
— Много съжалявам — каза Авакум. Той се усмихна: — Простете ми, че се забъбрих и ви задържах.
Бледите й страни пламнаха в руменина.
Преди да излезе от вратничката, той рязко се обърна и посочи широката скамейка под крушата:
— Тук вашият добър познат, бедният даскал Методи, си е почивал през нощта на двадесет и втори срещу двадесет и трети август, нали?
Плетачката замря на мястото си, сякаш изведнъж се беше вцепенила.
— Не се плашете — каза меко Авакум. — Аз съм негов приятел и той ми е доверил някои неща.
И бързо се измъкна навън.
Но едва направи няколко крачки, почувствува в сърцето си остра жалост — тя бодеше като лютив трън, разливаше се като огненица по цялото му тяло. Сякаш влачеше букаи на краката си.
Бързо се върна, бутна портичката и много се зарадва, като видя жената да стои все още насред двора.
— Забравих нещо — каза Авакум, като я доближи.
Той бръкна в бездънната подплата на своя шлифер и извади оттам една красива самописка със златно перо и рубинче на капачката. Тя му беше сломен от Съветския съюз, където беше ходил преди две години на специализация.
— Тази писалка — каза Авакум — изпраща даскал Методи на вашето момиченце. Да си пише с нея домашните упражнения.
Жената пое писалката и макар че се силеше да изглежда спокойна, в ъгълчетата на очите й блеснаха сълзи.
— Вие не се тревожете — каза й Авакум. — Вярвайте в добрия край на тази голяма неприятност. Може би той ще се завърне на село, преди да падне първият сняг.
Сетне, като слизаше по пътечката, той не усещаше вече онези букаи на краката си. Разбира се, това беше една сантиментална постъпка и той се свенеше от слабостта си и се мръщеше, Но му беше по-леко, дори му идеше да си подсвирне с уста.