Сетне порови в картотеката на адресното бюро, записа си един адрес и към два часа следобед напусна управлението.
Къщата която търсеше, се намираше в средата на уличката, която минаваше зад градския народен театър. Тя беше двуетажна, масивна, строена в полубароков стил, с щори на прозорците и корнизи под двата балкона.
Отвори му възрастна жена, облечена в тъмен пеньоар, със слабо деликатно лице, което въпреки бръчките беше запазило следи на отдавнашна, заличена от годините хубост.
— Госпожа Ичеренска ли? — запита възрастната жена. Тя помълча миг-два и пак запита: — А кой я търси?
— Колега на мъжа й — отговори усмихнато Авакум.
Тя го покани в един малък хол, облицован с червено дърво и с гипсови орнаменти на тавана. Това красиво помещение беше претъпкано с овехтели мебели, изглеждаше занемарено и остаряло като възрастната жена.
— Аз съм леля на госпожа Ичеренска — каза жената. — Тук, на този етаж, живеят нашите квартиранти, а ние сме се сгъстили горе на втория етаж.
Тя му показа една вита вътрешна стълба, изработена също от червено дърво, с колонки и полирани перила.
Стъпалата, покрити с изтъркана и скъсана на места червена плюшена пътека, скърцаха — и както се стори на Авакум — сдържано и с някакво подчертано и благородно достойнство.
Лелята на Ичеренска въведе Авакум в гостната стая, помоли го да седне и обеща да извика веднага племенницата си, която не очаквала гости и затова била неглиже.
Гостната, както холът на първия етаж, беше също отрупана с най-разнообразни мебели, някои от които, като кръглата масичка с кафяви крачета и плюшеното кресло на колелца, носеха печата на закъснелия барок от началото на века.
От съседната стая се чуваха звънки детски гласове.
След около десетина минути в гостната влезе съпругата на Боян Ичеренски. Тя беше висока жена, стройна, на около тридесет години, със силно изрусени коси и с плътни, прясно начервени устни. Лицето й беше удивително бяло, хубаво, с мек и като че ли повехнал израз, като у човек, който малко спи през нощните часове. Носеше кафява рокля, украсена на гърдите със златен клипс.
Тя подаде ръка и Авакум много сръчно я целуна.
— Нося ви горещи поздрави от вашия съпруг — каза Авакум, като галантно притегли до нея един плетен виенски стол. — И хиляди опечалени извинения за това, че утре няма да има удоволствието да се срещне с вас.
— Така ли? — каза Ичеренска с едно ужасно и неочаквано безразличие в гласа си. Тя седна на стола и леко повдигна раменете си: — Много съжалявам.
Но и съжалението беше изречено със същия студен и безразличен глас.
Авакум погледна в очите й и ако не беше навикът му да посреща със спокойствие и най-неочакваните изненади, насмалко щеше да възкликне от учудване. Тя имаше очите на Ичеренски — дълги, продълговати, с кафяви отсенки в жълтия цвят. В тоя миг те бяха повече кафяви, отколкото жълти.
Авакум извади цигарите си, предложи й и тя не отказа. Като поднасяше кибритката до папиросата й, той забеляза, че показалецът и средният й пръст бяха пожълтели от тютюна.
Тя не запита защо мъжът й няма да дойде. Всмукваше дълбоко от цигарата си и мълчеше.
— Нашите геолози получиха срочна задача и заминаха в планината — каза Авакум, като всякак се стараеше да изглежда весел. — И аз съм на командировка в Момчилово, но със съвсем друга задача — проучвам историческото минало на този интересен край. Вероятно вие отскачате често до Момчилово, нали?
— Напротив — поклати глава Ичеренска. — Нито веднъж не съм ходила във вашето Момчилово. — И като издуха дима от цигарата си, допълни: — Нито пък имам желание да ходя.
— Губите — усмихна се Авакум. — Момчиловският пейзаж е много интересен. Пък и в ония краища някога се е подвизавал Момчил — нали си спомняте от историята този чуден герой? Столицата му е била на юг, в равнината, но неговата истинска крепост сигурно ще да е била непристъпният Карабаир. Аз се надявам да открия някакви следи. Но вие не обичате планината и това е лошо.
— Лошо е — кимна Ичеренска.
— И вашият брат ли не обича планината?
Веждите й трепнаха, тя погледна встрани.
— Нямам брат — каза тя.
Помълчаха. После Авакум се усмихна:
— Поне в децата си трябва да възпитате любов към природата — каза той.
И погледна в очите й. Зениците им изведнъж се разшириха, сякаш бяха съгледали нещо кошмарно пред себе си. Тя отдръпна главата си назад, сякаш се пазеше от удар.
— Нямам деца — прошепна тя.
— Гражданко Виктория — Авакум се позапъна, — как беше бащиното ви име? Прощавайте, но аз обичам да назовавам жените с бащиното им име.