— Стефанова Стратева — усмихна се за пръв път Ичеренска.
— Гражданко Виктория Стефанова Стратева — каза тържествено Авакум, — добър е господ, не се отчайвайте, вие сте още толкоз млада! Сигурно ще имате половин дузина деца!
Тя потрепна с рамене и отново се умълча.
Авакум се изправи.
— Ще имате ли някакво специално поръчение за вашия съпруг?
— Нямам — прошепна Ичеренска.
Като си вземаше сбогом, той отново й целуна ръка, засмя се, макар и да чувствуваше, че нещо невидимо го стяга за гърлото, а в ушите му като да ручеше водопад.
Той подгони машината към управлението, а когато стигна — помоли веднага да му се съберат сведения за пловдивската фамилия Стефанови Стратеви.
След половин час Авакум пушеше цигара след цигара и прелистваше внимателно една малка преписка.
Иван Стефанов Стратев от Пловдив е бил дълги години комисионер и представител на английски фирми за земеделски машини. Жена му, Илария Печеникова, пак от Пловдив, през 1922 година избягва с един чиновник от английското консулство, като взема със себе си и четиригодишния си син Иларий. Шест години по-късно Иван Стефанов встъпва в брак с друга жена, от която му се ражда дъщеря Виктория. Тази втора съпруга на Иван Стефанов умира малко преди началото на Втората световна война, а Иван — в края на 1944 година. Според непроверени сведения Илария, изоставена от английския си приятел, намерила някакъв българин в Англия, за когото се омъжила, но това било само слухове…
Към 5 часа следобед Авакум потегли обратно за Момчилово.
25
Балабаница го посрещна на пруста — усмихната, весела, със запретнати ръкави.
— Хайде бе, човече божи, изнадах ти се — каза тя, като го гледаше с предани очи. — Къде си скитал днеска?
— Обикалях — отвърна Авакум. — Нали това ми е работата — да обикалям пътищата и да търся старини!
— Старини — Балабаница от все гърло се изсмя. — Намерил какво да гони! Че старини си имаш и тук, досами тебе. Аз защо съм?
Тя стоеше на пруста и закачливо го гледаше.
— От такава старост като твоята аз се боя като от огън — каза Авакум. — Току-виж, че ми подпалила чергата!
— Че аз съм ти леля бе, как тъй? — прихна Балабаница и сложи ръце на кръста си.
— Лелчице, зелчице — усмихна й се Авакум и отпусна ръка на рамото й, — намери някаква черга, за да покрием машината, че нощес, както изглежда, пак ще вали.
— Ти не бери грижа за туй — каза Балабаница, като се правеше, че не забелязва ръката му. — Ами влез в собата да се огрееш и изсушиш, че целият си мокър като плъх. Вдовица с шест сукалчета ли смяташ да оставиш?
— Да ме поживи господ! — въздъхна Авакум. — А за поканата ти, лельо Балабанице, аз от сърце съм ти благодарен, но първо ще ида да се обадя на бай Гроздан, че тъй сме се уговорили с него.
Тя се отдръпна настрана и начумери вежди.
— Вчера приятелите, днеска — бай Гроздан, а утре — кой знае какво! — И му се закани с пръст.
От собата излиташе миризма на погача, печена в подница. Авакум преглътна.
— Тъкмо ще огладнея — каза Авакум, като тръгна към вратницата. — Сега нямам апетит!
Нощта беше ветровита и непрогледна, студена.
Той се движеше по крайните улички и на няколко пъти едва не се подхлъзна в лепкавата кал. До Илязовия дом имаше по-малко от километър, но той измина тоя път за около четиридесет минути. Когато най-после се добра до високата порта, фосфорните стрелки на часовника му показваха десет часа.
Пое въздух, прекара ръка по лицето си и постоя някое време неподвижен. Кръвта блъскаше в слепите му очи и земята като че ли бягаше изпод краката му.
После си помисли: „Дали са сменили старшините?“
Той се прокашля тихо и отвори портата. На няколко крачки пред него избоботи глас:
— Кой?
Този глас не му беше познат.
— Искам да си сверя часовника — каза Авакум. — Колко е часът?
— Минавай — отвърна по-меко дежурният.
Трябваше да работи без светлина, затова външната ключалка го забави много — стори му се вечност.
После, когато влезе в каменния хол, той се отпусна на пода и реши да си почине за минута-две. С безкрайно блаженство опря главата си на стената и затвори очи. „Колко е хубаво!“ — помисли той и въздъхна. И в същия миг усети, че се понася в едно спокойно и тихо море от тъмнина, оцветена тук и там със зелени и лилави петна.
Когато отвори очи, той се уплаши: нима беше проспал най-хубавото работно време? Имаше чувството, че е прекарал в сън дълги часове — толкова много видения бяха се изнизали пред очите му.
Погледна часовника си беше десет часът и двадесет минути.
Както и предполагаше, огромната ключалка на Илязовата къща само плашеше окото с размерите си — всъщност тя беше една наивна ключалка с твърде прост механизъм. Авакум, който не изпитваше удоволствие от леките победи, дори се понамръщи.