Най-напред той затули прозореца със сакото си, а после метна отгоре и шлифера си. Сетне светна с фенерчето, намери две безопасни игли в джобовете си и с тях прободе дрехите към дъсчената рамка, за да не може светлината да намери пролуки.
После запали осветлението.
В средата на стаята бяха натрупани какви ли не инструменти — големи и малки пикели, триножници с уреди за измерване на нивелацията, секстанти, ролетки, отвеси; кутии с чертожнически прибори, тушове, логаритмични линийки и всякакъв вид други инженерски линии. Срещу прозореца имаше дъсчен рафт с открити лавици. Върху средната лавица бяха поставени няколко папки и към тия папки именно насочи вниманието си Авакум. Той посегна към най-дългата и не сгреши, това беше маршрутният дневник на групата. Авакум приседна на пода и започна да прелиства страниците. На осми август геолозите заедно с капитан Калудиев бяха предприели четвъртото си поредно изследване на местността югоизточно от Карабаир. Бяха нанесени координатите на няколко пункта. Последният пункт и в дължина, и в ширина беше в съседство с няколко десетки части от градуса с пункта, в който пеленгаторчиците бяха засекли емисията на тайната ултракъсовълнова станция.
Авакум се усмихна, бръкна за цигарите си, но се сети, че не бива да пуши. Той погледна датата под последната скица — наново под подписа на майор Инджов беше написано с червен молив — десети август.
И така на десети август в защрихования сектор, където групата е провеждала проучванията си, или по-точно — на източната граница на този сектор тайна ултракъсовълнова радиостанция беше предала в етера шифрована радиограма.
Авакум се облегна на лакти и започна да следи с пръст милиметър по милиметър картографската скица. Мястото на радиостанцията граничеше с източната граница на защрихования сектор. От тази граница беше означен с пунктирана линия в посока север-северозапад обратният път на групата: той завършваше в котловината между Момчилово и село Лъките.
Авакум затвори папката и я постави на предишното й място. Сега той знаеше, че лицето X от състава на групата, като е следвало по петите другарите си, е изостанало от тях с около тридесетина минути и през това време е успяло да се свърже със задграничния център и да предаде по ефира шифрованата си радиограма. Като имаше и тази подробност, че емисията се е провеждала нощно време, Авакум знаеше с положителност, че лицето X или е владеело шифъра наизуст, или го е ползувало донякъде с помощта на фенерче, или пък самият шифър е имал своя светлина.
Той угаси осветлението и докато се обличаше, изведнъж почувствува, че е ужасно уморен.
Пред вратата си намери столче, а върху столчето крайшник изстинала погача с бучка сирене отгоре и всичко това увито в бяла конопена кърпа.
Остави храната върху масата, без да си отчупи дори залче от нея. Сетне извади малката си радиостанция, угаси светлината и като си подсвиркваше с уста, за да заглушава почукването, предаде до свръзката си в София една къса зашифрована радиограма: „Проверете дали измежду българите в Англия е имало или има лице от фамилията Ичеренски. Чакам информация за него и семейството му. Ултра бързо. Край.“
Заключи радиостанцията и поседна на кревата, за да си състави план за утрешната работа.
Навън виеше вятър и клоните на чепатия бор почукваха тихо по стъклата.
Събуди се в същото положение — облечен, с обувки, както беше се облегнал на стената. Погледна часовника си — наближаваше два часът след полунощ.
Опипом намери шлифера си, разтвори двете крила на прозореца и внимателно се прехвърли върху дебелите клони на бора. После, като притвори отново прозореца и като пазеше очите си от бодлите, полека заслиза надолу.
Той не мина през пътната врата, а пое по пътеката, която водеше към прелеза на бодливия плет.
Излезе на уличката и някое време стоя неподвижен и се ослушваше. Само вятърът бучеше и виеше покрай плетищата и смълчаните къщурки.
Като си припомни онова, което бай Марко Крумов му беше споменал за къщата, в която живееше Боян Ичеренски, Авакум тръгна в южна посока и след двадесетина крачки стигна широката напречна улица, която избикаляше Илчовата механа и се вливаше в пътя, който водеше за село Лъките. Той отброи четири къщи от дясната си страна и наближи петата. В петата къща зад висок кирпичен стобор живееше Боян Ичеренски. Марко Крумов му беше казал, че геологът държи сам това жилище, тъй като стопаните му бяха се пренесли още миналата година в Мадан.