Аз тутакси изявих съгласието си, макар и да усетих, че нещо ме прерязва през сърцето.
Тогава Авакум извади служебната си карта, показа ми я и аз много добросъвестно я прочетох. Но от това, че прочетох внимателно картата, неприятното усещане в сърцето ми не намаля, а сякаш се удвои. Бях доста изморен от работа този ден.
Пък Авакум имаше добро настроение. Той ме покани да седна (въпреки че аз трябваше него да поканя) и ми каза:
— Да си поговорим като мъже и като комунисти. Тази работа е доста опасна, но щом като я вземеш присърце, всичко ще свърши добре.
— Нали се касае за спасяването на невинен човек? — казах аз. — Можеш изцяло да разчиташ на мен.
Той запуши и аз, макар и да не пуша, посегнах към цигарите му. Исках просто да му правя компания в пушенето. Така е по-приятно.
— И тъй — каза Авакум, като набръчка веждите си — ти няма да излизаш на улицата, докато работата не бъде напълно завършена. Ти няма да си показваш дори носа навън. След малко тук ще пристигне един човек и той ще ти бъде гост до десет часа. И той няма да излиза навън. Този човек ще донесе със себе си едно апаратче и ти няма да му пречиш да го инсталира тъй, както намери за добре.
— Разбира се, че няма — казах аз. После запитах: — А хазяите? Бай Спиридон и стрина Спиридоница?
Авакум се усмихна.
— Ще се погрижа — каза той — тия добри хора да прекарат времето си на друго място. Тук ще цари пълно спокойствие до десет часа вечерта. А като удари десет часът, твоят гостенин ще иде в насрещната стая и ти ще останеш сам.
— Нищо — казах аз. И пак почувствувах в сърцето си онова неприятно усещане.
— Оттук нататък ще започне твоето изпитание — каза Авакум, — но то няма да трае дълго. При тебе ще пристигне един наш общ познат. Вероятно той ще носи пакет в ръката си. Запомни, мили мой: ти ще симулираш абсолютно спокойствие, ще си даваш вид, че си го очаквал като скъп и любезен гостенин.
Когато нашият общ познат ти подаде пакета, ти ще го запиташ: „Успя ли да се справиш с оня хитрец?“
Смисълът на въпроса е такъв: успял ли е да се справи той с мен, археолога, нали разбираш?
А по-нататък режисурата на действието ще поема аз!
И тъй аз седях в стаята си, поглеждах ръчния си часовник и потрепервах от студ. Моят гостенин беше инсталирал нещо като магнитофон под кревата — дочуех ли стъпки, трябваше тутакси да подръпна една жичка — тя лежеше завита под одеялото.
Към единадесет часа дочух стъпки в двора и някой тихо похлопа върху стъклото на прозореца. Подскочих от стола си, дръпнах жичката и отворих вратата.
И едва не залитнах — срещу мене стоеше Боян Ичеренски.
— Угаси лампата — прошепна той.
Аз угасих лампата.
— Не се безпокойте — казах аз, — бай Спиридон и стрина Спиридоница не са в къщи.
— Защо не са в къщи? — просъска с някакъв зловещ шепот Ичеренски.
— Късмет — казах аз, като затворих вратата след него. — Повикаха ги на сватба в Лъките.
Ичеренски сложи върху масата някакъв тежък предмет и дълбоко въздъхна.
— Къде ще скрием станцията? — запита той.
— Намерил съм й място — отвърнах и на свой ред го запитах: — А вие успяхте ли да се справите с оня хитрец?
— Ти не задавай глупави въпроси! — изръмжа през зъби Ичеренски. — Дръж!
Той напъха в ръката ми нещо, което изглеждаше да е тефтерче, обърна се, отвори вратата и прекрачи прага.
Чух глух удар — и Боян Ичеренски се строполи на пода. Още една фигура се строполи върху него, а после от насрещната стая изскочи моят гостенин и в жълтия сноп на фенерчето му видях една кошмарна картина: Авакум беше стъпил с колене върху гърдите на геолога, извиваше ръцете му и сръчно ги омотаваше с едно дълго въже.
След една минута нашият пленник беше довлечен вътре и оставен на пода, до масата ми. Аз го изправих до стената и поднесох до устните му чаша вода. Той отвори очите си и така ме погледна, че аз едва не изтървах чашата на земята.
В това време Авакум беше разопаковал станцията и любопитно заничаше в механизмите й.
— Гражданино Ичеренски — каза той, — вашата станцийка е добра, не ще и дума, но е поостаряла. В някои отношения, както се казва, е вече „демоде“.
Ичеренски повдигна глава и злобно го изгледа:
— Това нещо за ваше сведение аз виждам за първи път!
— Тъй ли? — разпери ръце Авакум.
Той се усмихна, наведе се и с едно бързо движение измъкна из задния джоб на панталона му масивен, тежък пистолет с дълга цев. Оръжието блестеше в ръката му с неприятен металически блясък.
— Сигурно и този предмет не е ваш, нали? Макар и по него да има следи от вашите пръсти и да сте изстреляли преди половин час четири патрона от пачката му в моето легло, като сте се целили в главата ми — вие твърдите все пак, че не е ваш?